club50plus.bg

Или къде изчезва смисълът на тази уж социална дейност

Мили боже! Къде попаднах?! Ако е начало на разказ с откровена хорър насоченост, репликата би била достатъчно стряскаща. В нашия случай процентът на ужас зависи само и единствено от това дали конкретната картинка виждате за първи път и какво е нивото на дебелокожие в кръвта ви.

Картинката е повече от потресаваща и разкрива входа и опашката от хора пред едно от столичните бюра по труда. Само тя е в състояние да откаже поне 30 процента от запътилите се да се регистрират за безработни – хора с по-лабилни нерви и тези, които веднага ще си кажат – „Е, не съм изпаднал чак толкова!".
Самото бюро – префасониран гараж под панелен блок с окаяна фасада в един от крайните квартали на столицата, може да послужи без проблем за декор на някой

психологически трилър

който се развива в Бронкс, например.
Бюрото не е ремонтирано от години. На пода в импровизирана чакалня с размери 1,5/3 м веднага се разпознава класическият подгънат и оръфан балатум, имитация на паркет, произведен най-вероятно през 80-те години. Дограмата е в най-хард соц стил, тип остъклен балкон – винкели и стъкло. От прозорците „зяпат" изпочупени щори, които вероятно преди двайсетина години са били бели. Декорът се допълва от старо бюро с изкъртени чекмеджета и два стола със съмнителна чистота. Миризмата на вехто, мръсно и мизерно те обгръща отвсякъде.

Такъв е и животът на безработен, който те очаква следващите месеци – наведен, беден, без право да роптаеш, за да не ядосаш чиновника.
Взимаш си социалната карта – „билет към ада", която ти дава „правото" веднъж месечно, като затворник, да се редиш на опашката от 200-300 души, за да се подпишеш в дебелия тефтер.

Садистично, по чиновнически, все едно си крепостен в 18-ти век, или интерниран в някое затънтено крайче на страната през 50-те години на 20-ти век. В противен случай губиш помощите – социалният смисъл (или цел) на тази институция.
Твоят подпис гарантира, че все още си в армията от безработни, че все още си жив и искаш да намериш своето местенце под слънцето. Няма значение, че навън е около нулата, а повечето хората са над 45 години. Няма значение, че не са виновни, за това, че за един миг са се превърнали в аутсайдери.

„Знаете ли, аз идвам вече втора седмица и днес май ще мина. Като дойдеш сутринта и се наредиш последен на място от което даже не се вижда входът на бюрото, най-много да почакаш 2-3 часа, и се отказваш. Това е масовата случка. Хората псуват и си тръгват", разказва Иван, който днес, в 5 часа без 15 минути след обяд най-после ще успее да се регистрира.

Да чакаш на опашката по три часа

и повече е нещо напълно обикновено, обяснява служителка от бюрото, която пуши цигара и пие кафенце пред външната врата, правейки компания на първите от опашката. Според дамата, облечена по-скоро за дискотека, отколкото като социален работник, разбирам, че „обработването" на един човек и регистрацията му отнема около 30 минути.
После хвърля цигарата си в градинката на блока, а с чашката „окичва" покритата със скреж роза.

Половин час обработка на документите! – недоумяваш ти, тракайки зъби от студ, и то в епохата на пълната компютъризация! За толкова време в НАСА сигурно изстрелват поредната совалка, а в повечето държави издават пълен комплект документи за самоличност. Веднага е ясно, че всичките 300 души посмъртно не могат да бъдат регистрирани. Успокояващо е само, че по-голямата част от тях чакат само за да се подпишат в „картона за контрол на безработния".

Защо обработката на данните за регистрация се прави за 30 минути никой не може да обясни. Но е факт, убедих се лично. Попълваш предварително един картон с всички данни за трудов стаж, образование, местоживеене, причини за оставане без работа. После обаче служителят вкарва същите тези данни наново в компютъра. Сверява всяко нещо с документите ти, прави нужните копия. Естествено, той не е машина. Ще стане два-три пъти, ще размени весели реплики с колежката. Ще обърка и поправи част от данните. И така половин час.

Накрая ти издават едно удостоверение и с него се запътваш към следващата бюрократична човекомелачка – подразделението на Националния осигурителен институт, където ти подаваш и те обработват съвсем същите документи. Както се казва –

системата няма връзка с главния мозък!

Все пак да не си помислите, че служителите в бюрото работят в скрито зад оръфаните щори охолство. Нищо подобно. Стари бюра, стари компютри с огромните стари монитори, стените не са виждали боя, откакто за първи път са боядисвани, а на земята – познатият подгънат в краищата балатум.

Почти не можеш да направиш разлика между служителите в бюрото и хората отвън. Всички изглеждат еднакво зле, премесвайки се чудесно с ужасния фон на квартала и блока.

Въобще не се изненадах, когато узнах, че бюрото няма шеф титуляр от лятото. Тази работа по съвместителство и от немай къде вършат останалите трима души, които трябва да търсят работа на вече регистрираните.

„Лятото дойдоха две млади момичета. Видяха първите дни за какъв ужас и за колко хора става въпрос и напуснаха без даже да се обадят. Напълно ги разбирам. От централата обаче се правят на слепи, все едно няма проблем", обяснява ми фамилиарно „рокаджийката" . Тя също е на около 25 години, но е явно доста издръжлива, за да остане на работа в тази дупка.

За заплатите на служителите

в бюрото не питам. Няма смисъл допълнително да ги изнервям. Всички те са на мнение, че „отгоре" ги управляват ненормалници, които нямат ни най-малка представа от проблемите, или по-скоро нарочно си затварят очите пред тях. „Никой не се интересува нито от вас, нито от нас!", повтаря непрекъснато чиновничката.

Спомняте ли си за Уили Танер, от сериала АЛФ. Сигурно обаче не си спомняте, че той беше социален работник, но издържаше сам семейството си в умерен лукс, заедно с едно извънземно. Е, в България извънземно не би кацнало при нито един социален работник.

Разбира се, хората на опашката не се вълнуват от проблемите на тези, които са зад импровизираните гишета. Те самите определено са в по-трудна ситуация и постепенно, ден след ден и час след час на тази опашка разбират, че нещата са по-лоши отколкото са си го мислили.
На първо място това са хора, повечето от които са напуснали

„по взаимно съгласие"

Този член от кодекса на труда е направо равен на геноцид, но лошото е, че малцина знаят какво ги очаква, когато се съгласяват да напуснат по този член. „Взаимното съгласие" означава, че ще взимаш обезщетение само за 4 месеца, и то вероятно по възможно най-ниската заплата на цялата планета – 7,20 лева на ден или 90 стотинки на час. Излиза, че месечното ти социално възнаграждение от 158 лева е приблизително равно на месечната ти вноска за осигуряване и безработица, която си правил в продължение на 20 години, например.

Върхът на перверзността е начисляването на удръжки върху тази сума. Така ти остават накрая около 120 лева. Все пак е по-добре спрямо миналата година, когато дневната най-ниска ставка бе 6 лева и накрая едва взимаш 100 лева на месец.

Няма смисъл да пресмятаме какво можеш да си купиш през зимата със 100 лева на месец. Нищо, защото само сметката за парното ти е 1,5 пъти повече.
„Доброто" министерство по труда обаче през тази година с едната ръка е дало повече, а с другата е взело. Трябва да има равновесие в мизерията!
Чакащите на студа пред полуразбитото бюро по труда ще изживеят и още един шок – тези, които не са бързали много с регистрацията. Именно

срокът за регистриране в бюрото е драстично съкратен

Повечето хора, а и счетоводители в компаниите, все още си мислят, че той е три месеца от датата на напускането. Да ама не.

С лека поправка в законодателството този срок е съкратен на само 7 дни, и то календарни. Всеки, който закъснее, ще бъде глобяван с толкова дневни надници от 7,20 лева, с колкото дни е закъснял. Излиза, че ако не знаеш за поправката в закона и се регистрираш в края на третия месец като безработен, напуснал „по взаимно съгласие", ще вземеш обезщетение само за 1 месеца – около 120 лева.

Държавата пак те е надхитрила. Ти си си останал обикновения глупак, който се е редил 10 дни по 3 часа на опашката пред грозното бюро. Накрая си тръгваш със 120 лева и разбита психика. Ужасната картина ще носиш винаги със себе си.

Не знам как още никой не се е сетил да направи филм или сериал в стил „тежка мелодрама" от типа на латиносериалите с работно заглавие „Пред бюрото по труда".
Статистите ще са напълно безплатни.