club50plus.bg

Щастлив ли си?

Наскоро зададох този въпрос на старото си гадже от гимназията, който преди години емигрира в Канада. Не се бяхме виждали от много дълго време, но все пак ми изглеждаше глупаво да разменяме безсмислени социални реплики, все едно сме бегли познати.
„Все още си толкова нетактична" – сряза ме той.

Наистина, ако не сте участник в някоя анкета, измерваща настроението на нациите, едва ли напоследък някой ви е задавал точно този въпрос. Въпреки това, всеки ден разменяме поздрави от рода на „Как си, какво правиш?". Приетият за обичаен отговор е – „Карам я горе-долу."

Никой не очаква от нас ясна равносметка, или честен отговор.
Защото, ако се съди по статистиките, повечето българи би трябвало да казват – „Зле ми е". А защо?

В последния брой на британското издание на „Икономист" бяхме специално посочени като най-депресираната нация в света, като се има предвид съотношението между задоволството от живота и брутния вътрешен продукт.

Въпреки че далеч не сме един от най-бедните народи на земното кълбо, а и слухът ни не е раздиран от накъсаната кашлица на автомати, тъгата ни ни нарежда близо до страни с наистина лош късмет като Хаити и Ирак.

Дали статистиката е вярна?

Дълго време мислех, че причина да се появяваме в дъното на всички класации по щастие е типичното суеверие на българина. Притесняваме се да се похвалим с успехите си, „за да не чуе дяволът". Като се вгледах по-отблизо обаче (в себе си и в най-близките ми познати), се оказва, че проблемът е далеч по-дълбок.

Ние не само се колебаем да споделим радостта си – ние се страхуваме да ѝ се насладим. Не съм сигурна дали това не е общочовешка черта, но ако е по-силно изявена в нашата култура, това би обяснило необяснимото ни на пръв поглед вкоренено недоволство от живота.

Още от гимназията помня как учителите и възрастните съседки посрещаха младежкия ни смях със злобно задоволство и с репликата:
„Ти чакай само да те смаже животът".
Защо пък да ме смаже? – чудех се аз. – Ами ако вземе, че ми хареса?

Едно повтаряно стотици пъти пророчество обаче няма начин да не се сбъдне. И ето ни днес, някогашните весели тийнейджъри, се събираме около масата, за да може всеки да си каже болката.

Според по-раншно проучване на френската агенция CSA, българите посочват семейството и приятелите като основни причини за радост в живота си, а за най-щастливите си мигове – вечерите в компания.
И какво правим в тези блажени минути на отмора?

Оплакваме се

Понякога ми се струва, че като се съберат с близките си, българите започват да се състезават помежду си за титлата „Кой е най-нещастният тук", все едно са участници в някакво странно телевизионно шоу.

Наистина, да имаш шанса да споделиш проблемите си с благоразположени слушатели е подарък свише. Не случайно западняците дават луди пари за психоаналитици. Когато обаче твърде често повтаряш мантрата „много ми е зле", започваш наистина да си вярваш. И ето – дяволът вече те е чул.

Да де, ама никой не обича да го смятат за депресар, нали? В САЩ например е социално неприемливо да се оплакваш. Дори къщата ти да е изгоряла, и жена ти да е избягала с градинаря, когато се видиш с познати, в най-лошия случай казваш – „I am doing fine."

Причината американците да се класират в челните места по щастие не се крие единствено в портфейла. За тях да си нещастен е срам – това чисто и просто означава, че си „looser". И разбира се, дори и пред социолозите, те повтарят автоматичната фраза – добре съм, както ние казваме, без да се замислим – зле съм.
На мен обаче ми омръзна да съм нещастна. Като се замислиш,

това е доста скучно състояние на духа

Затова от днес обръщам монетата и, когато се събера с приятели, ще споделям не болките, а радостите в живота си. Всеки има такива, нали?

Защото, попитайте който искате психолог, правило номер едно за постигнето на щастие е, да престанем да възприемаме себе си като нещастни.
А каква е втората крачка? За да я открием, нека погледнем пак социологическите проучвания.

Оказва се, че това, което ни тормози, не е липсата на определени блага, а завистта към тези, които ги притежават.
Ние, българите, сме особено податливи на изкушението да погледнем в канчето на ближния.

Изследвания сочат, че исторически, с натрупването на повече материални придобивки, човечеството не става по-доволно от живота.
Нещо повече – проучване, публикувано още през 70-те, разкрива, че връзката между доходите и щастието се наблюдава в границите на отделните страни, но е незначителна, ако сравняваме гражданите на различни държави. Погледнато в исторически план пък, тя почти липсва. Това откритие е известно като „парадоксът на Ийстърлин" и доказва, че

не бедността ни притеснява, а нашето място в социалната стълбица

Днес, с напредъка на глобализацията и свободната обмяна на информация, се оказва, че все по-често поглеждаме не само в двора на съседа си, а и отвъд границите на родината си. И тъй като несъмнено има по-богати нации от нас, ето ни отново причина да сме недоволни от живота.

Няма начин да прекарате повече от 15 минути в градския транспорт, без да чуете реплика от рода на „българска му работа", „е, това в Германия няма да го видиш", „ще ги настигнем американците, ама...".
Забелязала съм, че тези изтъркани фрази обикновено излизат от устите на хора, които всъщност никога не са живели в чужбина – на тях им е много по-лесно да вярват в рая „някъде там."

Е, всеки има право да храни идеята за Обетованата земя, където всички са учтиви, законите се спазват безусловно, а портмонетата са винаги пълни.
Стига тази вяра да не ни прави нещастни.

Особено порочен е нашия навик да използваме това надничане „зад оградата" не за да подхранваме амбициите си, а за

да затвърдим вярата си, че „нас за нищо не ни бива"

И ето, втората стъпка към щастието става очевидна.
Нека новата кола на съседа да не вгорчава живота ви. Ако наистина не можете да откъснете поглед от лъскавото возило, просто поставете си за цел някой ден и вие да се сдобиете с такова. Мотивация, не депресия – това му е цаката, когато ти се струва, че постиженията на околните са повече от твоите собствени.

Освен това помнете, че материалните придобивки не са единственото мерило на успеха – напомнете си какво имате вие, от което съседът е лишен. Същото правило важи и когато се сравняваме с други нации. Вярно е, че не сме Швеция или Холандия. Но все пак,

не сме Хаити или Ирак, нали? Защо тогава да сме нещастни като тях?

Добре, ще послушам собствения си съвет и няма вече да мисля за това, че талията на приятелката ми е значително по-малка от моята собствена. Вместо това, всеки път, когато пазаруваме заедно, ще си напомням, че за сметка на това съотношението на гръдните обиколки е в моя полза. Това стига ли, за да постигна щастие, или има и още?

Да, има. Третата стъпка, която трябва да предприема, е закодирана в англо-саксонското нежелание да се признават пораженията. Като се замислиш, тяхното убеждение, че ако си недоволен от живота, сигурно нещо си сбъркал, звучи логично.
Много по-мистериозна ми изглежда нашата борба за титлата „нещастен".

Спомням си как в часовете по сексуално образование (имаше такива, помните ли?) някаква очевидно не много кадърна психоложка облъчи невинните ни съзнания с твърдението, че ще срещнем любовта, когато ни е много зле, и не вярваме, че нещо хубаво ще се случи. Послушах я и прекарах тийнейджърските си години в усилени опити да съм колкото се може по-трагична и безнадеждна. Когато тази роля ми писна, срещах и любовта.

Може би по същия начин някога като народ сме се надявали, че колкото по-тежки са теглата ни, толкова по-скоро ще дойде дядо Иван да ни освободи.
Много добре помня, че по история учехме, че успехът на зловещо стъпканото Априлско въстание се криел именно в това – зверствата, които сме претърпели, ни поставили в центъра на новините. Светът погледнал към нас.

Все още ли очакваме спасението от Големия брат

и затова във всички проучвания държим да подчертаем колко сме зле всъщност?
Англо-саксонците, които вярват, че щастието е лична отговорност, едва ли ще пролеят сълзите си за нас. Може би е време да сменим ролята която – от младежкия си опит знам – не действа. Никой няма да ни сервира щастието на трапезата – трябва да го хванем сами.

Разбира се, тук говорим за нещастието като наложена (и приета) социална щампа. За бабите, които днес се радват, че в крайна сметка „животът ни е смазал".
Съвсем различна тема са хората, които по една или друга причина страдат от депресия. За излизането от подобна черна дупка също има методи – но това е друг въпрос. Все пак, едва ли болшинството от народа ни страда от дефицит на серотонин.

За тези от нас, които са нещастни просто по навик – е, хайде, де, не ви ли стана скучно?