club50plus.bg

Или ужасът да си инвалид в България

Това лято беше прекрасно. Стоях си на припек в центъра на Болоня, заобиколен от хилядолетна архитектура и култура и мислех, че на този свят не може винаги да се случват лоши неща.

Едно телефонно позвъняване промени всичко.
– Здравей. Казвам се Никифор Костов. Баща съм на Мария. Мога ли да говоря с нея?

Този мой тъст изскочи от нищото. Двадесет и пет години не беше напомнял за себе си, след като бе изоставил двете си дъщери, едната от които бе моя жена. Сега се оказва, че е без крак, сам в апартамент, в който даже няма и ток, защото кооперацията е без Акт 16.

Слънцето в Болоня продължи да препича силно, но в следващите 4 месеца съдбата ни показа тъмната, направо черна страна на живота в София.

Тъстът Никифор е класика в жанра. Зарязва децата си и отива да живее с друга жена. Наближавайки 70-те го застига изненадващ диабет, на който той не обръща нужното внимание. В един прекрасен ден рана на крака му гангренясва и поради неговата немарливост, а и заради пословичната лекарска незаинтересованост, левият крак бива отрязан до коляното. През това време умира и жената, с която живее, а децата ѝ, които никога не са го приемали за баща, сега не му обръщат никакво внимание.

– Две години не съм излизал от къщи. Едва не умрях, отслабнах с 20 килограма и мускулите ми са атрофирали. В крайна сметка не издържах с арогантните деца и ви се обаждам на вас – нарежда Никифор, като в гласа му се усеща вина, но не в мащабите, в които я виждат дъщерите му.

Според възрастния човек цялата

драма с диабета

и последствията се появяват заради апартамент, който той купува с неимоверни усилия и се опитва да обзаведе. Жената, с която живее, му помага с пари, но срещу тях взима 25 процента дял и след смъртта ѝ нейните деца всячески се опитват да продадат жилището и да си вземат дела. Едва не успяват да направят сделката зад гърба му, докато Никифор лежи безпомощен, защото в тези първи дни след операцията още няма протеза.

В крайна сметка, в един не толкова прекрасен ден, Никифор напуска със скандал жилището на единия от синовете на починалата жена, с която е живял на съпружески начала, и се премества в апартамента.
Там той е сам, с един крак и без електричество.

Е няма такова приключение, няма такова реалити, няма такъв сървайврър, като да си инвалид в България. Същото се отнася и до близките ти, особено ако не са толкова близки.

Всъщност цялата система на социално подпомагане, която се отнася до инвалидите, изглежда е направена така, че все едно инвалидът трябва да помага на държавата, а не тя на него.

Никифор беше получил протеза, на каквато той има право, но както можем да се досетим, тази протеза бе издържала около 6 месеца и вече трябва да се ремонтира. Не искам да се впускам в гадни подробности за причините за ремонт на протезата, но така или иначе това си е

масово явление

И ето сега, когато вече е извън болницата, сам сред нищото, трябва да направи нечовешки усилия, за да получи нова протеза или ремонтира старата. Никой от системата на социалното подпомагане не го подпомага.
Сам, само с едни патерици, трябва да стигне от единия край на София до клиниката в Горна Баня.

– Дадох половината си пенсия за таксита, защото трябва да отида на място и да ми вземат мярка. Нищо, че ходя много трудно и всеки момент мога да падна. Нищо, че съм с протеза и патерици, равновесието се пази много трудно, споделя Никифор.

Тъстът все пак успява да стигне до Горна Баня и да му вземат нови мерки за протезата. Оказва се обаче, че това е само началото на една изключително сложна и буквално садистична за инвалида процедура.

Никифор трябва да отиде до поликлиниката при личния си лекар. Да получи направление за ортопед. Да отиде до същия този ортопед с всички епикризи и изследвания и да получи протокол за това, че има нужда от нова протеза.

Този протокол клетият инвалид трябва да занесе на трето място – в районната служба по социално подпомагане. Не е възможно друг да го занесе, защото държавните служители трябва лично да видят инвалида, че е инвалид все още. Сякаш на някой някъде по света вече му е пораснал нов крак на мястото на отрязания, та социалните трябва да се уверяват лично, че чудото не е станало и в София.

След като предаде протокола от ортопед, започва

да чака 2 седмици,

за да издадат решения от Социалната служба за новата протеза. После се връща да си ги получиш обратно и чака още месец за парите.

Когато преведат парите по сметката на инвалида, той трябва да ги изтегли лично, да ги вкара по банкова сметка на клиниката в Горна Баня и когато протезата стане готова, да отиде на пето място, за да отчете парите. Ако не дай си Боже някой лев е останал, трябва да го отчете на шесто различно място.

Е няма такова социално подпомагане

Затова някъде в началото на цялата тази садистична процедура обикновено се намесват близките и те поемат цялото разтъкаване, заедно с допълнителния стрес от обикалянето на болници и клиники. И как да бъде по друг начин, след като районната поликлиника на Никифор е поликлиниката на Военна болница, а за да влезеш вътре трябва да качиш 10 огромни стръмни стъпала. Няма рампа за инвалиди, няма нищо.

Направлението от личния лекар слава Богу се вади най-лесно, защото докторът познава Никифор и не се съмнява, че кракът му може да израсне отново.
Половин ден обаче е необходим, за да занесеш направлението в клиниката в Горна Баня, защото се оказа, че само ортопедите от тази клиника имат правото да дават протоколи за протези. Нищо, че и във Военна болница има кадърни ортопеди, или в Първа градска. Къде, къде по садистично е да разкараш отново инвалида до Горна Баня, където вече веднъж са му взели мярка за протезата и протоколът де факто е една излишна бюрокрация.

Естествено, и в този случай на линия са роднините, сиреч моя милост. Клиниката в Горна Баня не може да се сравни с

ужасяващите гледки

от Пирогов или Военната болница, където може с часове да си стоиш и чакаш редом до агонизиращ човек в носилка. Въздухът е чист, няма много хора, а и докторите в бели престилки не се виждат често. Стоим си с Мария и чакаме пред вратата на секретарката, с която сме се уговорили предварително за точен час. Тя трябва да ни помогне с протокола.

Точен, точен, колко да е точен този час? Направо си откарахме 3 часа. Е, за това време един от техниците по протезите мина поне 20 пъти с по един-два изкуствени крака под мишница. Прекрасна, релаксираща гледка. Но тя е нищо в сравнение с огромните рекламни плакати, закачени пред кабинетите, от които ни гледаше искряща от щастие жена, седнала на брега на езеро, но... с най-съвременния метален изкуствен крак.

Е, тази реклама ме уцели право в десетката. Толкова време чаках, че започнах да изучавам последната дума на техниката, сякаш имах някакво намерение да си сменя краката с изкуствени.

Най-после получихме ценния протокол и си заминахме от Горна Баня, след като в края на работния ден бяхме останали само ние и един възрастен човечец с изкуствен крак, който много скърцаше.

Абе, чистичко, но зловещо, мноооого зловещо!!!

Това обаче съвсем не е краят на приключението, а само началото. Край всъщност никога няма, защото историята се повтаря всяка година, докато инвалидът не се пресели на по-добро място.

С протокола в ръка отидохме в службата по социално подпомагане, откъдето ни казаха, че задължително трябва да видят самия инвалид. Виждали са го хората, ама пак трябва да го видят. Такъв бил редът.

Докато уговаряхме деня, в който да докараме Никифор, за да го видят, сякаш е някаква саранска мечка, бегъл преглед върху документите от страна на социалните работници показа, че всъщност не е имало нужда от какъвто и да е протокол и каквото и да е направление от лекар. Защото не била изтекла една година от направата на старата протеза, а в рамките на година може да се направи ремонт, без да е нужен нов протокол.

Кой да ти каже, а можеш ли да заподозреш, че преди това трима специалисти по веригата ще се окаже, че не си разбират от работата. Но нещата са напълно обясними, защото лекарите в крайна сметка насила бяха обърнати на бюрократи, а това сега ни се връща тъпкано. И на здравите, и на болните, и на инвалидите.

Все пак разкарването до социалната служба не беше съвсем безмислено, защото стиковахме всички възможни срокове, така че най-бързо да могат да бъдат одобрени средствата за новата протеза. Избрахме ден и час, в който закарахме с колата социалните работници до Никифор и след като те го видяха пак без един крак, но този път и без електричество, пуснаха необходимите документи и

зачакахме всевъзможните срокове

На първо място се чака около 10 дни за подпис на началника. След това се връчват документите обратно на инвалида. Чак след това той започва да чака да му преведат парите. Това става също за около месец, защото социалните превеждат парите между 25-то и 30-то число на следващия месец.

И така тази история все още няма край, защото седим и чакаме парите. Просто нямах търпение да я разкажа, а тъстът Никифор, още по-малко, защото си чака новата протеза в страх. Старата вече почти не става за нищо и всеки момент човекът може да падне и да се потроши. Докато чака. Защото такъв е редът!

В същото време се оказва, че социалните служби въобще не се интересуват от подобни инвалиди, които са абсолютно сами, или с роднини, които не могат да се грижат за тях. Проверки, които направихме с жена ми показаха, че да му се назначи социален асистент е адски сложна и бавна работа.

Най-учудващото е, че инициатор трябва да е самия инвалид. Но за да си намери асистент явно човекът трябва да може да ходи, а не да е инвалид. Прекрасен пример за „параграф 22" в милото родно здравеопазване и социално подпомагане. Да не говорим, че е направо в сферата на научната фантастика да може такъв човек с пенсията си да си вземе човек, който да се грижи за него. В България няма още толкова висока пенсия. Или поне аз не знам за такава.

Всъщност, сега когато стоя срещу Никифор в сумрака, гледам как излиза пара от устата му в ледената стая, но не слушам приказките му, защото съм ги чул вече 100 пъти, си давам сметка, че аз на 46 години все още не знам почти нищо за тъмната страна на живота в България.

И да си призная не искам и да научавам повече, но това не значи, че държавата и обществото трябва да си затварят очите и ушите.

Моля ви, отворете си поне едното око – както се прави, когато гледаш филм на ужасите!!!