club50plus.bg

Във време на нашето пътуване до Козлодуй Ботев показваше в своите действия твърда енергия и прозорливост. Насърчаваше и поддържаше някои съвършено млади момчета... Той милваше едни като деца с двете си ръце по лицето, други прегръщаше, после им говореше силни и високи думи, като посочваше често с ръката си към българската земя и синьото слънчево небе.

Впрочем навсякъде се въдвори такава решителност и спокойствие, като че параходът отиваше да направи една разходка за удоволствие, а не замислен високо политически удар, резултатът на който беше, поне за мен, повече от съмнителен. Между другото Ботев ми каза:

- Знаете ли, господин капитан, защо ние избрахме вашия параход? Защото носи името на един славянски генерал, Радецки, което е за нас добро предзнаменование...

Сред спомените на съвременници и другари на Ботев, се открояват тези на Никола Обретенов. Син на баба Тонка Обретенова, той е един от организаторите на Ботевата чета, оставил ни спомен и за последните минути на Войводата:

20 май 1876 година. Черкези и башибозуци, подкрепяни от войници, нападат усилено, но и ние не им оставахме длъжни. До залез на слънцето боят беше ужасен, на няколко пъти неприятелят настъпваше, но биваше отблъснат с големи загуби. Най-сетне, когато настана здрач, гърмежите започнаха да се чуват по-нарядко. По едно време изсвири тръбата на войската. Някои от нашите момчета, които бяха служили, разбираха сигналите и казаха, че това означава спиране на боя. По заповед на Ботев изсвири и нашата тръба, също за спиране. Ботев поръча да се откове знамето, и знаменосецът го запаса на кръста си. Момчетата, които заемаха върха, слязоха и съобщиха, че неприятелят се е оттеглил надолу. Денят беше ужасно горещ, на много се бяха напукали от жажда устните. Ботев разреши да отидат на извора, който бил наблизо. Слязохме и ние с Ботева, като подкрепяхме ранения Перо... По покана на Ботев приседнахме край една малка скаличка. Ботев беше много загрижен. Понеже от щаба му бяха останали само Апостолов, Перо и аз, той се обърна към нас и запита: „Какво мислите да правим, когато в тия две сражения патроните ни свършиха? Помощ от никъде нямаме, хляб също няма. Да продължаваме ли или да се отправим към Сърбия?"

Докато ние да отговорим, Перо каза: „Ако ти направиш такова нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш." Ботев нищо не каза, но се изправи в целия си ръст, да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя опасност за четата. Тогава изгърмя пушка и Ботев падна на гръб. Сразен беше, без да каже нито дума, само изхърка...

Останахме поразени от гърма. След няколко минути се окопитихме. По съвета на Перо, прибрахме всичко от Ботева, което можеше да покаже, че е войвода, за да не се гаврят с него неприятелите.

Аз взех картата от пазвата му под мундира, която беше окървавена и продупчена от куршума, взех и часовника, бинокъла, компаса, и портмонето с 5 наполеона, а Апостолов взе калпака му с лъва, шашката, револвера и мундира. Наведохме се и го целунахме. Оставихме скъпите му останки на произвола на съдбата, за да се изпълнят собствените му думи: В редовете на борбата, да си найда и аз гроба."