club50plus.bg

Хората с увреждания си спомнят с носталгия дните на социализма

Както и да е протекъл животът ни, независимо дали в щури купони или в тежък труд, мисълта за отминалите дни пълни сърцата ни с топла тъга. Склонни сме да идеализираме младостта си, и не случайно мнозина от представителите на по-възрастното поколение си спомнят с носталгия за манифестациите и петилетките.
Една често пренебрегвана група хора обаче има основателни причини да съжалява за настъпилите промени. Някъде по пътя към модерния капитализъм изглежда забравихме тези, които не успяваха да спазват темпото.

Индвалидите се превърнаха в персона нон грата – както в бизнеса, така и в обществения живот.
„Тогава имаше мисъл за човека със здравословни проблеми" – категоричен е Живко Ангов от Мелник. – „Работа се намираше и за хората с увреждания – поне достатъчно, за да свържеш двата края. Днес частникът няма изгода да те наеме, той си гледа печалбата."

За заболяването на Живко се носят какви ли не истории. В началото на 40-те години на миналия век той, редом с много други деца от региона, осакатява. Казват, че доктор фашист нарочно засягал нервите и артериите на пеленчетата при поставянето на ваксините, за да ги превърне в инвалиди. Макар че мнозина вярват в легендата, Живко е прагматичен. „Детски паралич е – това е вирус. Очевидно по онова време е имало епидемия, а хората, нали са били неуки, в какво ли не вярват." – казва той.
За всеки случай, родителите му веднага го завели на друг доктор, който обещал, че детето ще се оправи.

„Да, но не се случи" – разказва Живко. – „Останах си трудно подвижен. Но все пак – пъргав" – смее се той.
Признава, че

физически никога не се е чувствал равностоен на другите деца,

но не смята, че това е било значителен минус.
„Девойките се лепяха по мен" – хвали се той – „Левент бях, красавец. Вярно – не танцувах. Но другите едва с по една приятелка се хващаха, а аз винаги можех да избирам между две-три."

Детският паралич не успява да го спре и в кариерата. Започва работа в местния клон на ДСК, на който става директор. Питам го дали така е успявал да си помогне някак – нали по онова време всичко беше въпрос на връзки и познанства.

„За какво да си помагам, добре си бяхме. Случих на добра жена, работлива, не се спираше, три деца отгледахме. А и тогава държавата мислеше за хората с увреждания."

Разказва, че за всички инвалиди се полагал кредит, с който да си купят автомобил. И то не след многогодишно чакане, както беше обичайно, а веднага. Казва, че днес променили закона, и право на финансова помощ за кола имат само инвалидите първа група.

„Много ми помагаше автомобила"

– признава Живко. – „Дори и тогава, макар и по-подвижен, трудно се оправях пеша."
И нищо чудно – улиците на най-малкия град в България крият несъмнен чар, но не са пригодени за хора с двигателни увреждания. Не че по-големите населени места са изключение.

„И в Сандански не успявам да мина никъде пеша, и в София е много трудно" – оплаква се той.
Спомням си рампата на тротоара пред нас – да, някой се е сетил да я сложи, но тя е под такъв наклон, че само самоубиец би се опитал да се спусне оттам с инвалидна количка. „Такава ни е работата днес – недомислена" – коментира Живко.

Споменавам, че сигурно, за да станат по-достъпни обществените сгради, са необходими много пари, а откъде да се намерят? Той не е съгласен.

„И малки промени ще свършат работа

– всички институции да са на първия етаж, например."
Казва, че данъчните служби в Сандански изглежда не си поставят за цел да съберат парите и на трудно подвижните граждани – офисите им са втория етаж.

„Трудно ми е да стигна до там, разбира се" – казва той. – „Но успявам – поне не съм в инвалидна количка."

Свикнал да се оправя с придобития в детството недъг, преди десетина години той отново дал в жертва мобилността си. Пада и си чупи таза. В същото време втората му съпруга изживява своята здравна криза – откриват ѝ тумор на бъбрека.

„Трябваше да избирам – да лежа три месеца в гипсово корито, или да съм до нея. Избрах второто. Оттогава положението значително се влоши – в сравнение със сега преди си бях маратонец."

Живко не само приема проблемите си с чувство за хумор, но и не се оставя те да го държат без работа. Все още копае на лозето, гледа градина.

„Така сме свикнали нашето поколение – на тежък труд"

– казва той.
Оплаква се обаче, че диабетът го плаши много повече. Най-големият му кошмар е да загуби зрението си.

„Това е абсурд някакъв" – споделя той. – „Очният лекар ме предупреждава – ще идваш при мен на преглед на всеки шест месеца. А джипито казва – имам направление само за веднъж годишно. И аз какво – плащам си."

Оплаква се, че парите, които държавата отпуска за медикаменти, са жълти стотинки.
„Дори се отказах да се боря с бюрокрацията им вече – не си струва" – казва той. И добавя: „Бастунът не ме плаши – от малък съм с детски паралич, свикнал съм да не съм като другите. Но виж, диабетът е тежка работа. А държавата не мисли за нас..."

Решавам все пак, че може би не се е възползвал от правата си и започвам да проверявам на какви помощи все пак имат право инвалидите първа група у нас. Оказва се, че за лекарства и транспорт им се полагат по 9,75 лв. на месец, плюс две пътувания годишно, отиване и връщане с БДЖ.

Законът предвижда и целева помощ при покупка на автомобил,

и безплатна винетка, ако мощността на колата е до 160 конски сили.
Някои помощи пък са предназначени само за най-нуждаещите се. Шестотинте лева за преустройство на жилището например, от които биха искали да се възползват хората с инвалидни колички, могат да се получат само ако средния месечен доход на член от семейството за последните дванадесет месеца не е надхвърлял мизерните 130 лв.

Информацията за плановете на общините да направят по-достъпни обществените сгради от своя страна е оскъдна и разпокъсана.
Изглежда, че за да получат равен достъп до транспорт и услуги, инвалидите в България ще трябва да почакат. А някои решения, прилагани в други държави, изглеждат лесно приложими.

В САЩ например, законът задължава собствениците на обществени сгради, включително и частните бизнесмени, предлагащи стоки и услуги на масовия потребител, да осигурят достъп на инвалиди до офисите си, стига това да не е свързано с „неразумно високи разходи".
За малките фирми, които не могат да си позволят преустройство, е намерено

евтино алтернативно решение

Ако сте инвалид и не можете да влезете в местното химическо чистене например, предприемачът е длъжен да изпрати служител до дома ви, да вземе дрехите ви и да ви ги достави обратно. Същото се отнася и за квартална бакалия, и дори за ресторантите.

Като част от плана за действие за подобряване на живота на инвалидите в Европейския съюз, приет преди няколко години, Брюксел обяви награда за най-достъпния за хората с увреждания град на Стария континент.
Гласуването все още продължава. Едно е сигурно – едва ли някое от родните ни селища има шанс да спечели конкурса. Но Живко би се радвал и на това – да може да плаща данъците си, без да изкачва стълби.

Снимките са на автора.