club50plus.bg

Някога театрите, читалищата, училищата са получавали имената на най-бележитите ни предци - днес именуваме на публични личности кратерите по разбитите улици

Ще споделя нещо за дупките по улиците – въпрос, който впечатлява със своята актуалност вече години наред. Упоритото присъствие на дефектите в инфраструктурата неусетно ги превърна в лайтмотив на съвремието ни. Придаде им ореола на нещо, което годините няма да отмият. Нещо, което ще е показателно и типично за нашето време и което с въздишка ще разказваме на внуците си.

Както нашите дядовци пламенно са ни разказвали за строенето на Хаинбоаз, за това как са лежали в окопите, стиснали автомат в ръка и опитвайки се да избягват шрапнелите, така и ние ще разказваме каква огромна дупка е имало до нас, как сме я избягвали с хирургическа точност и как съседът е паднал в нея, но ние сме го измъкнали оттам с неподозирана ловкост. Казват, че борбите, мечтите и стремежите са показателни за съответното време и цената на хората в него.

Отворим ли някоя енциклопедия, можем да видим снимки на четници, снимали се до свещеното знаме и кръстосаните оръжия. Ще видим и снимки на хайдути, застанали до вековно дърво, под което са правили хайдушките си сборища. Мисля си за тези неща, провокиран от снимки в интернет (включително и в големи новинарски сайтове) как някой е запечатал лика си до голяма дупка, зейнала някъде, или до дупка, в която е пропаднал автомобилът му и се налага да го теглят с кран.

Ако се е случило в квартала, вика си домочадието, съседите, та всички да се увековечат и да предизвикат цъкане с език и дори завист у безчет хора, качи ли се снимката в интернет. За мен подобни картинки са съвършена метафора за дупката, в която сме всички ние и която е показателна за нашето време – дупка, в която сме погребали идеали, амбиция и смисъл.

Има нещо много тъжно в това. Обърнем ли се назад, виждаме във всяко време, във всяка епоха да изпъква онова, което е било най-предъвквано като тема - нещо, което най-често е вълнувало нашите предци. Така, отворим ли историята, ще намерим освободителни въстания, борби за национално обединение, за църковна независимост, за просветна дейност и книжовно дело. Това е основното, с което свързваме съответното време.

Извън трудния делник и борбата за насъщния, която е вечновалидна - независимо дали с мотика или с клавиатура в ръка - понякога се притеснявам дали темата за дупките няма да се окаже емблематична на нашето време. При всичките технически постижения или други още по-значими теми от последните 50 години.

В новините чета за дупки, носещи имена на публични личности. Имената са им сложени от хората от съответния квартал или дори град. Чудя се дали тази тенденция няма да вземе връх. Някога театрите, читалищата, училищата са получавали имената на най-бележитите ни предци. Просветните центрове са олицетворявали мечтите и копнежите на всички и те са били именувани на бележитите личности. Понеже приносът им е бил достоен и за да останат тези хора вечен нравствен императив за следващите поколения.
А днес мечтите явно се свеждат до това дупките да бъдат запълнени и затова тях кръщаваме на героите, от които очакваме пряко или косвено да помогнат за решаването на проблема.

Всеки познава дупките на собствената си улица. И знае как да ги избягва. Свикнали сме с тях и явят ли се нови след разтапянето на леда, започваме да гледаме на тях, все едно са новопоявили се членове в нашето семейство. Човек свиква с всичко и постепенно се привързва към него. По-възрастните ги обсъждат и коментират доколко ще порастнат през зимата. Точно както някога се обсъждаха внучетата. Сега внучетата са доста по-малко отпреди. А и не ги пускат да си играят до късно на улицата. Затова не могат да бъдат обсъждани, пък и покрай тоя грип са целите увити в шалове, дори с маски, та не може да се разисква любимата тема на кого приличат – на бащата, на майката или на тайнствения непознат, който се появяваше преди години, докато съпругът беше в командировка.

Затова пък си имаме дупки. Те също растат, развиват се и в един момент изчезват... (обикновено преди избори). Обсъждаме тях. След време можем с носталгия да разказваме за това каква дупка е имало до нас - също както хора на пределна възраст, си спомнят на коя улица, вместо МОЛ, е имало сладкарничка и как точно са се запознали с любимия си. Човек се привързва към всичко, което е било част от младостта му. Предполагам дупките няма да са изключение.

Понякога дупките биват запълвани и тогава все едно нещо от нас си отива. Нали казват, че човек свиквал с всичко. Имах съсед, който се радваше на една огромна дупка до тротоара, благодарение на която винаги имаше свободно място за паркиране, понеже никой не се осмеляваше да паркира в опасна близост до дупката, а съседът ми беше станал специалист. Беше доста посърнал, когато взеха, че я запълниха.

Дупките имат и друго предимство. Много квартални улички не са осветени. А като познаваш добре дупките, издрънчи ли ти колелото, лесно се ориентираш кога да завиеш, за да уцелиш паркоместата, без да закачиш стърчащия храсталак.

Когато и да съм се връщал от чужбина с автобус, макар и повечето пъти да съм бил задрямал и сънен, винаги лесно съм разбирал кога сме влезли в България. Разтърсващо е! „Какво е в България, как я намирате вие като нейни граждани? – Разтърсваща! А вие туристи, какво ще кажете за обиколката си из България? – Беше разтърсващо!".