club50plus.bg

Съществуване в реалността, но някак си недействително

Наскоро се събудих от сън, който беше изключително истински. Минаха минути след като бях отворил очи, но продължавах да съм подвластен на емоцията от сънуваното. Често се питам къде е границата между истинското и фалшивото, не само в съня, но и в света около нас.

Четох някъде, че от КАТ щели да поставят камери „менте" по улиците. Закупени били празни кутии, които да стряскат шофьорите. Спомен за времето, когато играехме на войници и се стреляхме с въображаеми пистолети, издавайки звуци с уста. Макар практиката да показва, че не след дълго водачите са наясно къде действително има работещи камери и къде не, все пак смятам, че идеята не е лишена от логика и ще е от полза. Превенцията по пътищата е нещо чудесно, но новината за камерите-менте стана повод да се замисля дали през последните 10-20 години не станаха много ментетата в живота ни. Къде е границата на това да подменяме истинското с неговия сурогат.

Дали държавата ни е истинска

или и тя е само някаква празна кутия, имитираща съдържание.

Като споменах пътища, се сещам за практиката да се поставят макети на полицейски коли по главните пътищни артерии, отново с цел превенция. Макетите са доста сполучливи, отдалеч не могат да бъдат разпознати. По принцип българинът види ли полицаи, спира разговора по телефона, слага си колана и скача на спирачките. Минава със стъклен поглед покрай органите на реда, след което започва да ускорява бясно, като междувременно светка на идващите отсреща. Ако бъдат наслагани достатъчно много макети през кратки дистанции, няма да има време да ускори до заветните 150-200 км в час, с които някои компенсират факта, че не са сбъднали мечтата си да пилотират самолет.

Много се говори и за големия процент фалшиви шофьорски книжки. Получава се така, че някои шофьори са с шофьорски книжки-менте, но за сметка на това са стряскани от камери по пътищата, макар и менте, а също и от полицейски коли – също менте. Често водачите са препили с алкохол – менте. Като прибавим към това второкласните пътища и преобладаващият брой автомобили – втора употреба, пародията става пълна и пътищата се превръщат в куклен театър на абсурда. За съжаление често с трагични последици.

Въпрос на време е да наслагаме макети на съдии в съдебните зали, та да спестим разходи за магистрати, а и за да не слушат те по цял ден за болестите на подсъдимите. В училищата можем да поставим дървени макети на учители, така поне ще има по-малко пострадали и бити учители, а и съм сигурен, че в много от часовете учениците няма да забележат, че учителят им е макет, тъй като и без това не му обръщат никакво внимание, докато си слушат музика, говорят си и разлистват списания. За избиратели- фантоми по време на избори пък да не говорим – безкрайна тема. Постоянно четем новини за изборен туризъм и някакви нарушения, неясни списъци, съмнителни регистрации и „мъртви души"...

Влезем ли в магазина, не знаем към кой продукт да посегнем

Край мен хора са си сложили очилата и внимателно четат какво пише по етикетите. Понеже се оказа, че много от продуктите изглеждат като нещо, но съставът им няма нищо общо с въпросното нещо. Лъч светлина имаше в опита за връщане на БДС за някои продукти, но доколко е успешно това само специалистите могат да кажат. Супермаркетите са станали като библиотеки – наредил се е народът и чете. Всъщност това говори добре за израстването му като потребител, който е все по-отговорен към здравето си, но причината за това му поведение в никакъв случай не е радваща.

Влезем ли у дома, скачаме на компютъра. Често виртуалният ни профил в някой форум, блог или сайт е всичко онова, което искаме или ни е страх да бъдем в „реалния" живот.

Постепенно виртуалното ни битие измества собственото ни АЗ

и започваме все повече да се заседяваме пред компютъра, в живяни в различното си амплоа. То не е истинско, но кое ли е истинско. Има и компютърни игри, в които надграждаме героя си и в битките срещу зрелищните чудовища от екрана си го връщаме и на шефа, и на съседа, и на целия свят. Понеже онова на екрана сме ние и сме победители, кой каквото ще да си мисли - нали всеки цял живот се смята за недооценен.

Мисля си и за многото благотворителни кампании през последните години. Отвсякъде ни заливат призиви за помощ, каузите са най-различни и по същината си наистина благородни.

Така свикнахме с призивите да изпращаме смс-и,

че чуем ли за човек в беда, по навик се хващаме за телефона. Чудя се, ако утре някой до нас се спъне и падне по очи на асфалта, дали ще му подадем ръка да стане или по навик ще се хванем по телефона, за да му пуснем смс. И вместо да го попитаме добре ли е, има ли нужда от нещо, ще му зададем въпроса:"Какъв ти е номерът". Понеже сме добри хора. С готовност и желание бихме му пуснали един смс, докато се търкаля до нас в прахта.

С няколко смс-а човек може да плати индулгенции за гузната си съвест и да си повярва, че е добър. Като че ли всички са доволни, понеже чуждото нещастие е далеч от нас, не влиза в дома ни, не го виждаме пред себе си. То е някъде там, във виртуала, с грозно лице, което не искаме да срещаме.

Не знам къде отиват парите от всички тези кампании. Колко от тях достигат до нуждаещия се, вероятно в повечето случаи въпросните кампании са действително от голяма помощ за нуждаещите се. Просто си мисля, че да дарим излишни дрехи или играчки в някой дом за деца, е по-истинско и вероятно по-полезно за получаващите. Особено ако имаме силите да се изправим пред нуждаещите се и да им обърнем внимание. Внимание, по-различно от няколо цифри на телефона.

Понякога се питам дали няма да заспя и да се събудя в някое друго измерение, в което няма ментета. И да се окаже, че всичко тук е било само наужким. Ще разказвам съня си на останалите в другото измерение, а те ще ми се смеят как съм могъл да повярвам на патрулки и камери – ментета; на магазини, в които храната е била с неясно съдържание; на дрехи, алкохол, цигари, дипломи - ментета, а призивът за благотворителност „Нека бъдем по-добри" е бил равнозначен на това да посегнем към телефона си. И нищо повече...

Светът е прекрасно място, пълен с прекрасни хора. Ама май само наужким.