Връзки, подложени на изпитанието „време и разстояние”
Мисля си за устойчивостта на връзките в последно време. Зачестиха случаите, в които млади хора избират съжителство без брак, а сравнително голям процент от онези, които все пак се решават да подпишат, не след дълго предпочитат развода, за да започнат всичко отначало. Изкушенията в света около нас станаха повече и мнозина отказват цял живот да се вглеждат в очите само на един човек. Въпрос на баланс и на гледна точка е дали това е напредничаво или е показателно за упадък на морала.
Много са факторите, които подлагат на изпитание една връзка, независимо дали е скрепена с брак или не. Ще се спра на един от тях – когато се налага двама души да живеят разделени, и въпреки това да няма разрив в отношенията им. Причините за раздялата могат да са най-различни, но най-често става въпрос за работа в друг град или държава.
В някои случаи не след дълго комуникацията става по-вяла – понякога е взаимно, а понякога едната страна е тази, която бързо загубва интерес. Народната мъдрост гласи, че невиждани очи бързо се забравят. Така ли е в действителност?
Народопсихологията по нашите ширини като цяло е твърде незряла за новия тип мислене. Не сме изживели радостта си от хубавите коли. И изобщо възможно ли е - само допреди 20-30 г слагаха надписи на западни автомобили върху изтърбушените си таратайки, а днес вече могат да карат мечтите си.
Вероятно да, но предимно в случаите, в които така или иначе връзката не е била особено силна и плътна. Можем бързо да изтрием другия от паметта си само ако той така или иначе не е заемал особено важно място там. Физическата и пространствената близост не е същинска връзка между двама човека. Това е някакво ситуационно отношение по силата на обстоятелствата. Имало е влечение, което отдавна е забравено, но инерцията и страхът от непознатото са карали двамата да се залъгват, че всичко между тях е наред. Подобна връзка е особено уязвима при евентуално пространствено раздалечаване. Просто защото връзка отдавна няма. Когато другият отсъства, вече не остава нищо, което да те свързва с него и е нужно съвсем малко, за да се тръгне в различна посока.
Нещата винаги имат идея и форма. Можем да обозначим духовната връзка и привличането между двама души като идея, а съвместното съжителство – като форма. Дори при липса на идея, формата е способна да продължи една връзка с години по силата на статуквото, рутината и инертността. Но при живеене на различни места, т.е. при липсата на форма, остава да се надяваме само на идеята, която в конкретния случай отдавна липсва. Мисля си, че ако раздалечеността ни с другия е обусловила раздялата, то вероятно не трябва да страдаме по изгубеното. Понеже връзка, която е приключила заради нещо подобно, в повечето случаи изобщо не е започвала. И рано или късно бихме се сблъскали с това . Колкото по-рано, толкова по-добре. Ние, хората , често сме склонни да си затваряме очите пред очевидното и да се надяваме до последно, въпреки усещането си за улица без изход. Не че другата крайност е по-добра – да се отказваме при най-малката трудност.
В много от случаите, при все наличието на чувства между двамата, може някой новопоявил се да се намеси фатално между тях. Тогава невижданите очи се забравят, понеже новите са по-интересни от старите. Ако единият или двамата партньори не са узрели за идеята да имат връзка с ясното съзнание какво им носи тя и нужните компромиси, които изисква, е лесно да бъдат разколебани. Понеже новото винаги носи тръпка, много по-вълнуваща от скучноватото и познато ежедневие, което сме имали с досегашния ни партньор. Новото вероятно също ще е временно, но предпочитаме да не мислим за това, докато търсим нови емоции. Особено ако в нас съществува стремежът към нещо неизживяно.
В природата на човека е да се чувства недооценен. Малцина са тези, които смятат, че заслужават живота, който имат. Повечето са на мнение, че им съответства по-добра работа, по-добър партньор и изобщо – всичко. В масовия случай сме склонни да упрекваме човека до себе си, нарочвайки го за главен виновник за собствените ни неудачи. Защото сме с него, а същевременно твърде далеч от желания живот. Той е непосредствен свидетел на всичко това и вероятно пряк виновник. Лесно е да смятаме, че ако бяхме с някой друг, вероятно всичко щеше да е различно. Това в много от случаите е илюзорно, но така или иначе голяма част от нас са склонни бързо да заменят познатото, от което не са доволни, с неизвестното, което е вълнуващо, ново, считайки че вероятно то ще им донесе всичко онова, което до момента им е липсвало. В природата на е и да подценява познатото и онова, което има, а да надценява неизвестното, често натоварвайки го със собствените си очаквания. Затова е склонен да направи промяна, а отдалечеността му от другия създава условия за това.
В случай, че между двамата е имало хубаво и силно отношение, раздалечаването понякога може да доведе дори дотам, връзката им да се скрепи по-здраво. Стига те да имат ясна идея за другия, какво обичат в него. Подобна идея обикновено съществува в една или друга степен, но тя лесно бива заглушена в обикновеното съжителство посредством битовите скандали – било то за пари, било за дразнещите дребни навици на другия, които с времето стават нетърпими за нас – къде си оставя чорапите, какви звуци издава, докато се храни или спи, къде оставя мръсните чинии... Когато сме разделени, досадното ежедневие и битовизмите липсват, остава ни мисълта за другия, изчистена от шлаките на делника. Тогава можем да го видим по-добре откогато и да било, понеже когато нещо е твърде близо пред очите ни, често то е способно да закрие всичко пред нас, без да можем дори да го фокусираме добре. Това е като монета от 1 стотинка, която, приближена до окото, може да закрие всичко, но отдалечим ли я само на метър се превръща в незначително петънце. По същия начин, отдалечим ли се за малко от другия, можем да гледаме на него в завършената му цялост, да го разбираме по-добре, да го оценим по достойнство и най-важното – да нямаме усещането, че закрива всичко друго около нас и ни ограничава светогледа. Така усещането за връзката като затвор липсва и това е в основата на спокойния и добър тон между двамата.
Споделям мнението, че здравата връзка е не при тези, които непрестанно се взират в очите си, а е при онези, които гледат в една и съща посока. В този смисъл не считам пространствената раздалеченост на двама души за нещо задължително негативно. Смятам, че в много от случаите, това може да спомогне за заздравяването на една връзка, която принципно е имала потенциал в себе си да просъществува. А в други случаи слага край на онази, която не е почивала на здрава основа. Временната раздяла, наложила се по по силата на обстоятелствата, е като чиста вода, която отмива ненужните песъчинки, за да остане накрая само онова, което е наистина стойностно.
Ана написа:
Преди около 13 години
Със съпруга ми имаме брак 32 години, 22 от които той е по моретата и океаните. Почти сама си отгледах детето, сама се справях с всичко, което ми поднася живота. Аз бях и мама и татко, аз бях "светът" на моето дете. Годините минаваха, отмина младостта, но бракът ни просъществува и нищо и никой не е заставал между нас. И сега е на път, детето вече порасна и тръгна по своя път, а аз все така чакам-посрещам и изпращам съпруга си. На хубавото на едно пътуване е завръщането. Вече се изморих, но все така с обич ще изпращам и посрещам мъжът на моя живот, до тогава, докато реши сам да остане на брега и за постоянно в къщи. Не мога да го спирам-морето е негова съдба.А аз ще продължавам с обич да го чакам...