club50plus.bg

Колкото и парадоксално да звучи, но през 50-60 години на миналия век,  много преди Кристо Явашев да опакова сградите по света, бабите ни опаковаха с копринени нишки цялата  Улица. Неповторима балканска метафора за живота бе  подготовката за тъкането и инсталирането на тъкачния стан.  И колкото повече  опознавахме  тази обрядно-трудова магия,  толкова тя ни въвеждаше в света на хармонията и детството, където всичко е балансирано.     

На нашата Улица символи и реалност се преплитаха като  плитките на жените.  Първо забиваха колчета, разчитаха дължината и ширината на плата, насноваваха основата и вдигаха платното на стана... Сега звучи невероятно,  но на градската улица, пред портите, жените  сновяха и подготвяха за тъкане - плат за кърпи, за ризи, за покривки, черги... Така правеше и стара майка, после зареждаше стана под асмата в двора. Предварително подготвяше нищелките  с добре усукана копринена, вълнена или памучна прежда. В тази истинска приказка на тъкането, достойно място имаше реквизита със совалките, кросната, въртележката за развиване на преждата, чекръка и мотовилката.  Най-важното бе правилно да се наснове основата и силно да се обтегне  между двете кросна. Станът се състоеше от две дървени рамки, на които се слагаха кросната. На едното стоеше  основата, а на другото се навиваше натъканото платно.  Една през друга жените се надпреварваха в шарките и багрите. Сами оцветяваха  преждите с най-различни листа, люспи, корени и билки... 
Брояха нишките, връзваха скъсания  конец от шарката, а ние, децата, промушвахме ръка сред нищелките и чуроликахме от щастие… Веднъж, когато сновяха преждата за стана, дочух разговор между  съседки. Говореха си, че са  изтъкали кърпите за погребение...  А нямаха още 40 години...
Много хора са минали и са живели на нашата Улица и те са сновали основата. Метафорично погледнато, всеки от нас е един конец, който се вплита сред други такива – сини, зелени, оранжеви, жълти, червени – всякакви. Понякога се питам - къде е тъкачът от  тъкачния стан, който много добре знае какво прави, къде да среже, как да прикрие стърчащите конци, къде да пришари, за да има хармония, за да стане топло на душата от труда и вдъхновението...

Споменът за идилията е запазила простотата и величието в живота на жените от градската улица по онова време. След обед  изнасяха малки  дървени столчета и  сядаха пред портата, под ореха, за да взимат хладината. Всяка жена нещо плетеше, шиеше, пресукваше. Дори  децата, които си почиваха за малко от игрите, се настаняваха до бабите и майките  си, посягаха към своето ръкоделие. Никой не стоеше без работа, а сладките приказки за чудаци, за  истории, за рецепти  продължаваха до късно  с  шеги, със съвети, с обсъждане проблемите  на това приятно затворено общество... Когато сенките на къщите  превземаха улицата,  мъжете се завръщаха от работа и   сладката раздумка се разтурваше...

Улицата, за която ви разказвам, принадлежи към стар градски квартал и три пъти през годините се е събуждала с ново име, но това не й пречи, винаги да има свой живот. Безспорно, градската улица прилича на обитателите си - шумна, весела, спокойна, тиха, пъстра,  общителна, понякога настръхнала или добронамерена, прашна, задимена, друг път - подредена, осветена, озеленена  и винаги пълна с изненади, с пришълци, с колоритни личности и детска глъч... За съжаление, днес хората, които вървят по тази Улица, са много, но не се поздравяват, не си помагат, не се жалят, защото  нямат опит за това, не разговарят помежду си, защото нямат време, или просто не се познават... Днес по улицата вървят непознати, сериозни,  вглъбени в себе си хора, а децата я пресичат на пребежки, не се заиграват дълго, за да не срещнат  обичайните опасности, идващи от платното и тротоарите. Тишината е свила  снага в сянката на блоковете.  Само глутница   кучета или шумни ученически компании по време на баловете, огласяват  междублоковите пространства...

Днес, Улицата почти е заличена от новопостроените жилищни блокове, офиси, магазини...Някога, през  зимата, тя се превръщаше в каток, по който децата се пързаляха  от единия до другия край с дървени кънки.  Лете, по нея тичаха боси войничета с вестникарски щапки,  или  индианчета  с  чадъри от листа на репей; облак прах ги обгръщаше и в миг изчезваха  като в приказка...

Всяка сутрин слънцето  отново и отново изгряваше първо на нашата улица... Къщите пламваха в жълто и червено. Нещо невероятно, за което тогава не можех да намеря обяснение...
Днес  зная, че Улицата и къщите ни даваха  сигурност. Опакованата Улица, която  се появява  и до днес в сънищата, ни даваше упование, вдъхваше ни защита и вяра, че животът продължава, въпреки всичко. 
Минаха  години и аз  напуснах опакованата Улица. Много ми се искаше, като се върна някой ден, тя да ме чака. Но  модерното общество я разруши и „обнови”, а аз не бях тук да я защитя. Днес  живея в  апартамент и опакованата Улица, и нашата къща  ме гледат с укор и тъга от пожълтяла снимка...

♦ Материалът е изпратен по инициативата Стани Четен Автор