club50plus.bg

Сред бурите на минало и бъдеще

Тази пролет ветровете ме отвяха в едно отдалечено село, накрай на нашата родна земя. Малко забутано селце, в което по пладне кафето е затворено, бакалийката също, а до идването на автобуса има много време.

Толкова съм жадна от слънцето и от изтеклото време тук, че бързо търся сянка или нещо, с което да се разхладя. Уж пролетно слънце, но пече извънмерно за сезона. Накъдето и да се огледам – пусто и празно. Насреща двор с чешма. Толкова й се зарадвах. „Е, ще пийна поне вода“, решавам и тръгвам към дворчето да проверя дали има хора. Къщурката едва се крепи, неизмазана, остаряла, старите греди се виждат, мазилката опадала. Дворът, обрасъл с коприва и всякаква трева. В средата – само една лехичка с няколко стръка салати и магданоз. Личи си, че мястото е необитаемо. В средата на двора – дръвче обсипано с цвят.

Разглеждам наоколо и чакам някой да се появи. Понечвам да отворя малката портичка, сглобена от няколко дъски и прекрачвам несмело. Не разбрах откъде се взе и откога ме наблюдава, но се оказах срещу неподвижна, подпряна на бастуна си старица. Тя ме гледаше със застинал поглед и толкова ми заприлича на къщурката зад нея – и двете бяха изкривени, остарели, сраснали се в едно. Казвам й коя съм, откъде съм и защо съм тук. Тя дали ме чува? Лицето й си остава безизразно, застинало. Когато вече не зная какво още да кажа, тя бавно тръгва по калдъръмената пътека да ми отвори. Кани ме да вляза и нещо като усмивка се получава от беззъбата й уста. Оглежда ме критично, за да ме прецени, посочва ми стол с облегалка, а за себе си приближава малко, ниско столче, изтъркано от употреба. Подава ми чаша с вода, отпивам и усещам хладина и бодрост да се разливат по тялото ми.

Приказваме си кротко с баба Менка, но нея не я свърта на едно място. Тръгва да ми прави някакво ядене, разбира че съм окъсняла и сигурно съм гладна. Отказвам учтиво, а тя ми казва – това имала, това може да ми предложи. После с треперещи ръце изважда бяла кърпа, сгъната внимателно. Разгръща я, от нея вади снимка на внука и двете му деца – били някъде по Испания. Там се родили, там растат, а тя не ги е виждала още на живо. Дъщеря й починала, останал само внукът и децата му. Не си е идвал от години, изпратил й тази снимка и тя я пази като скъпа реликва. Баба Менка е тук сама, самичка, като стожер пази къщата. От пазене и взаимно подпиране и двете се изкривили. Доплаква ми се, търся думи за утеха. Чета залитащите наляво и надясно букви с няколко правописни грешки.

Внукът позабравил българския, как ли ще научи на него децата си, се питам. Бабата, стаила дъх, ме гледа в устата и не изпуска нищо от прочетеното, макар че много добре го знае. Виждам искрици на любопитство в изсветлелите старчески очи. Казва ми, че чака Николо, внукът, да се върне, да стегне къщурката, да разчисти двора, тя няма сили за това. По малко разчиства, бори се с бурените, като с отпечатъци от старото време, когато къщата й била пълна, всички били живи и били край нея. Сега е толкова пусто, празно, избуяло и буренясало, че чак те е страх. Но баба Менка продължава да се надява и чака още своя внук и неговите деца да влязат в бащината му къща, а тя ще ги дочака щастлива. Ще намери брашно и ще наточи баница, така единствено си знае, че се посрещат близки след дълго отсъствие. Старицата се заглежда встрани и потъва в мисли и в своите неясни и далечни надежди. Баба Менка няма повече охота за разговор.

Благодаря й за водата и тръгвам към портичката. А тя ме изпраща с думите: „Докато съм жива ще чакам моя внук Николчо, че много идват при мен и все ме увещават да продам мястото. Как ще го продам, къде ще си дойде Николчо с децата!" Сбогувайки се, й целувам ръка, после бързо се отдалечавам, молейки се тази голяма, неразбираема за нея, беда да не я застигне. Поне докато е жива.

Дъждът плисва изведнъж и докато притичвам към автобуса, започва да се изсипва като порой, довел с новия сезон новото врем,е новите порядки и новите желания човешки. Пътувам и си мисля за бабата. Няма повече да я видя, а тя докога ли щеше да оцелее сред бурите на времето, на старите спомени и на надеждите си да дочака внука от далеко. Наближавам града, а там всичко е познато и предишно.