club50plus.bg

НЕПРЕДВИДЕН КОШМАР

Вергиния Костадинова

Не болеше, но беше непоносимо когато видя как всичките й зъби – и предните, които бяха все още здрави и красиви – се изсипаха в шепата й. Сигурно изглежда ужасно без зъби, но не посмя да потърси огледало. Постепенно зъбчетата избеляха и започнаха да сияят като бисери между пръстите й. Усети, че държи нещо много ценно, някакво голямо богатство. Може би това е реванш за изживения шок? Какво ти богатство, ужасът да остане без зъби я пробуди.

Когато отвори очи Ася осъзна, че не кошмарът на съня, а кошмарът на спомена я мъчеше – той мигом отново я връхлетя. На пръв поглед нищо особено – една последна среща, на която вече нямаше какво да му каже. Тази среща обаче беше пред очите й вече няколко месеца - всеки ден, всеки час. Повтаряше се като кошмар, като знак за съдбовност. Спомняше си всеки жест, цялата й неловкост. Това бяха двайсетина минути, в които като в бездна потънаха надеждите на последните й четири години.

Те си кореспондираха редовно, но рядко се виждаха. Имаше причини:  голяма заетост, трудно родителство, професура... но и нещо друго, непреодолимо. В онзи злополучен ден Деян се обади и каза: „ще намина да те видя след двайсетина минути.” Ася едва успя да поподреди стаята и ето го на вратата. Следващите няколко минути минаха като сън. Отрони едва-едва „отдавна не си идвал” и както винаги му направи чай.  

          Деян винаги я вълнуваше. Почти четири години тя се чувстваше като обсебена - представяше си какво прави, накъде пътува, сякаш чуваше гласа му, говореше си с него наум. Но когато той се озовеше край нея, тя не приличаше на себе си - беше толкова плаха,  че никога не заяви негодуванието си. А имаше за какво да негодува! Деян винаги отлагаше срещите им за „когато му дойде времето”, винаги беше зает. Трудно, мъчително минаваха месец след месец. През лятната отпуска той водеше дъщеря си при майка й в чужбина – оставаха му свободни ден или два и само тогава можеше да я покани у дома си. Само тогава, защото сгреши, когато без предупреждение един ден спря пред входа на Ася и дъщеря му беше в колата. Беше решил да ги запознае, но бе избързал - пак защото му липсваше време. Същата вечер тя  – едва 13 годишната – му беше обещала да се грижи за него винаги. Беше започнала  да ревнува и да „домакинства”. На Деян пък му стана навик да идва при Ася с уговорката – „бързам, ще пия само един чай…” Така всяка стъпка към интимност излиняваше в дългия интервал до следващата непълноценна среща.

Ася знаеше, че сутрин в тъмна доба съпровожда тинейджърката до училище, че й помага за уроците, че върши всичко сам вкъщи. Знаеше, че в уикендите работи извънредно, а до малките часове на ноща пише и очите му парят. Ася не можеше да повярва, че проклетият му „труд” някога ще бъде завършен, че нещо може да се промени.

Затова когато онзи последен път Деян се появи на вратата, отрони само едно „отдавна не си идвал” и, както обикновено, му направи чай. Той седна напрегнато на стола. Помълча и започна да обяснява, някак гузно, че е купил нов апартамент и така ще спестява около два часа от пътуване всеки ден.

Ася мълчеше и слушаше.

Апартаментът бил на пет минути пеша от работата му. При това ново строителство и на много добра цена. Двустаен, но мазето е голямо, може да премести там всичките си книги и да го преправи на „кабинет”. „Мислих, мислих, взех кредит и го купих. Трябва да получа ключа след девет месеца”

Ася си представи тези девет месеца. Биха били поносими, но не повярва, че ще са само девет… Тя си каза: „Мислил си, мислил си, но не се обади да го споделиш с мен. Никога не свързваш бъдещето с мен”. Затова и не реагира по никакъв начин на съобщението, просто мълчеше.

Деян също мълчеше. От Ася никакъв отзвук, никаква реакция. Той някак неловко прибра ръцете си под масичката и се загледа през прозореца. И тогава тя сякаш прочете мисълта му: „Какво търся тук?”

Ако беше му го казала, щеше да го смае. Познат и беше този поглед над и отвъд, това беше невидимата стена, с която се ограждаше. Почувства, че не може да изговори това, което мисли: „Тези девет месеца ще станат повече, а аз все ще се надявам и все ще се разочаровам. Не издържам повече така.”

Деян повече не се обади. И тя не го потърси. Намери си нов приятел и получаваше от него вниманието, от което се нуждаеше. Бяха почти неразделни в уикендите, бяха заедно на море, често ходеха в планината.

Една вечер, година по-късно, внезапно забеляза Деян с количка в голям магазин за хранителни стоки. Видя го отдалеч и го проследи с поглед. Той не беше сам! До него пристъпваше войнствено и някак котешки една чернокоса жена с малка глава и дълги крака. Ася от пръв поглед разбра, че тя решава какво да купят, а новият му апартамент сигурно вече е факт,  книгата е завършена и всичко, което тя беше чакала толкова дълго, сега лесно се изсипваше върху тази кокетка. Докато си мислеше дали да се скрие или да му се обади, онази се отдалечи към картофите и дълго се застоя там. Деян пък, който винаги бързаше в подобни случаи, сега чакаше търпеливо край теглилката. Ася набегом стигна при него и почти бутна количката си в неговата. Той се сепна и поздрави с едно гузно „здравей”, като мигом отправи поглед към картофите. Ася също се обърна нататък. Онази стоеше край стелажите в предизвикателна стойка, сякаш че позираше за рекламна снимка на парфюми. Завинаги щеше да запомни тази стойка и присвитият й крак.

Ася му прошепна деликатно, че ще му се обади „ в по-удобен момент” и се отдалечи незабелязано. По-късно вечерта и на другия ден му звъня два пъти, но той не отговаряше. След два дни видя неговия мейл и прочете следното: 

 От срещата ни карам нещо като остър фарингит-ларингит и не мога да се оправя, а от утре трябва пак 12 часа на работа. Когато се почувствам малко по-свеж и по-ясен, ще ти пиша няколко обяснения.
 Колкото и да е странно, нищо сериозно.

Ася не повярва на написаното. Пък и обяснението му вече не я вълнуваше. Не го потърси повече. Опита се да забрави, но се събуждаше ден след ден с този спомен и тялото й тежеше като олово. Минаха много дни, а тя все се връщаше и връщаше към онзи последен чай. Все се упрекваше, че не е избухнала, че не му е казала колко страда и колко безнадежден е светът й без него.Тя виждаше отново и отново как Деян обръща погледа си към прозореца, а тя мълчи… Дори когато беше с новия си приятел, тази картина бе пред очите й и усещаше как гърлото й пресъхва. Да, това беше един непредвиден кошмар.