club50plus.bg

Поругаван от неверници и иманяри, храмът „Свети Илия" хитро крие следите си

Хората измислят какви ли не оправдания, за да избягат от задълженията си. Затова настръхнах, когато мъжът ми ей така между другото заяви: утре отивам в Мелник. Беше негов ред да разхожда детето, и реагирах разбираемо скептично – защо, какво е толкова важно?
Ще търсим една изгубена църква – каза той.

Човек би си помислил, че нещо толкова голямо като божи храм не може просто да се загуби, все пак не става въпрос за чорап или лъжичка. Като си помислиш обаче, без следа са изчезвали цели империи, така че – защо не и църква?

След кратък размисъл приех версията, макар че любопитството не се укроти.
Заразпитвах наоколо – една църква, която може да изчезне безследно, сигурно има своя тайнствена история. Оказа се, че повечето хора в Мелник дори и не са чували за забравения древен храм. Нищо чудно, като се има предвид местоположението му.

Нормално е, поне според мен, когато строиш място за поклонение, да се постараеш то да е достъпно за миряните. Изглежда обаче някогашните хора не са били толкова разнежени като нас, или просто нуждата, призоваващи ги в „Свети Илия", е била по-неотложна.

Който се е разхождал из околностите на Мелник знае, че тамошните недостъпни чукари са именно това – недостъпни. Не става въпрос за цветиста метафора. Пясъчникът, който се хлъзга под краката, се съюзява с гладните бездни под теб, за да даде път само на най-смелите. А когато разбрах, че за въпросния изгубен храм се минава през Дяволския мост, вече наистина се разтревожих.

Вярно е, че тукашните мъже имат силни религиозни убеждения, но самоубийственият начин, по който бяха решили да ги проявят, не срещна одобрението ми.

Дяволският мост не случайно носи плашещото си име

Той е част от някогашния римски път, свързващ региона на Мелник с Родопите. Изглежда легионерите не са имали проблеми с вестибуларния си апарат – пътят се вие над пропасти и разкрива гледки, от които може да ти спре дъхът, стига да се осмелиш да вдигнеш очи от краката си.

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

Предполагам, че някога проходът не е бил чак толкова страшен. Може би няма да бъде и в бъдеще – местните се надяват да съберат пари, за да реконструират моста с адското название (и разположение), и да го превърнат в туристическа атракция. Мен обаче ме тревожеше не миналото или бъдещето, а неотложното настояще – че трима мъже ще се закатерят натам, носейки със себе си четириметров кръст.

Не че съм атеистка. Просто според мен Бог не държи да рискуваме живота си в служба за него. Изглежда обаче кръвта на древните войни нашепва друго и знаех, че няма да успея да разубедя лудите глави от спасителната им мисия. Затова останах в къщи, суеверно стискайки палци.

Дори началото на пътя е достатъчно плашещо за софийско чадо като мен. Не една кола замалко да се катурне в реката, преодолявайки първия римски мост по пътя, веднага наляво след автогарата на Мелник. Тези, които искат да достигнат до по-тихия квартал на красивото градче без да рискуват с моста, предпочитат да минат направо през реката – стига да разполагат с достатъчно проходими автомобили.

Ако обаче и при вас любопитството е надделяло и искате да стигнете до загубения храм,

подгответе се за много по-тежки предизвикателства

Една от най-сложните пречки може да се окаже намирането на водач.
Не случайно наричаме „Свети Илия" загубената църква. Тя не само е загубена – тя е забравена. Ако започнете да разпитвате, девет от десет хора в Мелник и околните села ще са изненадани да чуят, че подобен храм въобще съществува. И нищо чудно – това, което турците не са успели да разрушат качествено, е довършено безмилостно от иманярите.

Ето, ситуацията се усложнява – не само загубен и забравен, а приравнен със земята. И три луди глави, понесли (буквално и преносно) тежък кръст нагоре по чукарите, се опитват да го намерят и поне някак да обозначат, че тук е място за съзерцание и молитва.

Когато ми донесоха снимките, очаквах да видя опожарени руини. Според историите, разказвани от старите хора, храмът е строен още преди отоманското нашествие, и впоследствие е опожарен от турците. По някаква неразбираема поне за мен причина, той не е близо до нито едно от околните села – Горна Сушица, Бождово, Долене.

Тук са идвали по време на суша да молят за дъжд. Ето, казах ли ви, че сигурно нуждата им е била достатъчно неотложна, за да рискуват стръмните чукари?
Според легендата,

няма случай небесата да не са откликнали на зова на богомолците,

отекваш зад стените на „Свети Илия", изпращайки оживителен порой.
Ако днес глобалното затопляне прогони облаците обаче, ще видим доста зор, преди да намерим къде да се помолим.

Въпреки че мъжът ми уверено ме успокои, че знае къде е загубената църква, тъй като дядо му го е водел там като малък, оказало се, че нещата не са толкова прости.
Едва поемайки си дъх след поредния пясъчен склон, тримата спасители на храмове започнали да губят надежда. От храма – ни следа. Оставили кръста на земята, и се разделили, за да търсят руините.

Загубената църква обаче хитро крие следите си. И разбираемо – сигурно ѝ е омръзнало да бъде поругавана от неверници и иманяри.

Не вярвате в чудеса? Е, казват, че ангелите пазят най-големите от тях само за много специални случаи. Но малките странни съвпадения, които ни се полагат като на обикновени простосмъртни, няма как да не събудят в душите ни надеждата, че

и на нас се полага поне малко пряка божия намеса

След дълго и безплодно обикаляне насам-натам, тримата се събрали отново, за да обсъдят вариантите. Как може съвсем да няма нито следа от цяла църква? Наистина, при последното си посещение като деца Юли и Вальо са видели само малки части от зид, а Блажко, като най-младият член на компанията, вероятно не е виждал дори и това.
Но все пак – поне камък се очаква да остане, нали?

 

 

 

 

 

Седнали да починат, и в момента, в който се отпускал до кръста, Юли видял почти заровените в земята керемиди. Не е имало нужда да обикалят – още в самото начало били оставили свещения знак именно там, където му е мястото.

Никой не храни надежди, че църквата „Свети Илия" ще бъде възстановена. Купчинката камъни, иконостасът и малкото кандилце, оставени на мястото, където се е издигал храмът обаче, могат да затрогнат душата не по-малко от величествените готически катедрали. А ако искате величие – само вдигнете поглед и огледайте панорамата наоколо. Има нещо запленяващо трогателно в този толкова човешки опит да отбележиш съществуването и вярата си на фона на взимащата дъха планина.

Гледайки импровизираното творение на снимките, които ми донесоха, си спомних какво ми разказа един археолог. Попитах го има ли в земите ни много запазени храмове на Дионис. „Не знаем" – каза той. – „Всяка купчинка камъни, която виждаш, може да е била място за поклонение на траките."

Не мащабът доказва вярата

Е, все пак мъжете вярват, че размерът има значение – за което свидетелства и огромният кръст.

А може би този символ, който вече се вижда дори от Мелник, отново ще изкуши богомолците да се завърнат към древните руини? Може би църквата отново ще бъде издигната някой ден?

Казват, че свети пророк Илия единствен сред хората е взет жив на небето и не е умирал физически. Как тогава храмът, посветен на него, да умре? Той още е там – за всеки, който се осмели да потърси пътя до него.