club50plus.bg

Нищо не може да бъде категорично

Намирам пространството за обилно запълнено с красиви предмети, появили се от витрините на столичните магазини. Ритъмът на живота не ме изпуска от поглед, неспирно ръцете ми треперят от напрежението, което цялото пространство ми налага. Времето е изкривило представите ми. Ми е само частица от тази литературна авантюра. Започвам отначало.

Оптимизмът е понятие, което има определение,

минаващо от уста на уста през различните хора – от дома, от работното място, от бродещите по улиците, от планинарите и лесничеите. Една дума. Задъхвам се, докато го пиша, текстът се излива изпод пръстите ми, нямам време да спра и да се обезкуража. Текстът има смисъл. Има смисъл, когато думите се подредят. Как? Замислям се. Хората гледат на размисъла като на нещо, дарено от Бога. Разгръщам най-разностранни идеи за познанието за оптимизма, които само се редят на опашка.

Главата ми бучи. Нищо не чувам. Имам поредната хипотеза за думата, която е на дневен ред. Имам. Щастливите хора не винаги са оптимисти.

Щастието е много различно от оптимизма

Първото се корени в нашите реализирани житейски постижения, а второто е емоция, която идва от ядрото на мислите. Има си собствен ъгъл, който окупира в главите на всеки от нас и ни кара да се чувстваме благодарни. Оптимизмът – клетка в структурата. Издишам дълбоко. Пейзажът ме кара да се вгледам в пространството и да забележа детайлите на мястото, на което се намирам. Красиви картини, дървени мебели, големи прозорци. Очите ми се изпълват с вдъхновение. Оптимистично гледам на новия ден. Всичко е една кратка усмивка. Мигновено. Звуците от тракащия часовник само структурират времето в пространството. Мислим за позитивния поглед. Ние сме едно цяло. Оптимизмът ни свързва. Усещаш ли щастието, което пулсира от изтеклите редове? Не. Всичко е спокойствие.

Дните се нижат в месеци, месеците в години, а времето само остава близко до нас – минути, секунди, часове. Каква загадка е човекът във времето. Оптимизъм.

Колко неповторими са всички мигове

Оптимизъм. Ръцете ми вече са потопени в студените струйки вода, която само притеснението ми може да създаде. Оптимизъм. Нищо не може да бъде категорично. Изоставам с текста, но думите се нижат. Какво мислиш, читателю? Има ли за всеки от нас по глътка оптимизъм? Или всичко е пропиляно? Сърцето ми пулсира равномерно и никакъв нов ритъм не може да нахлуе и в твоето сърце. Ритъмът на оптимизма, на вярата, че красотата на околното ще обгърне в себе си още една душа... твоята. Къде си тръгнал? Дочети този последен ред и разбери, че думите само оформят образа на този оптимистичен човек, който си ти, и ти, и ти. Замръзвам на място. Нямам повече пулс. Времето е спряло така, че оптимизмът да остане сам в стаята, без мен. Само с теб! Завинаги.