club50plus.bg

Цветан Калмаканов е на 67 години и от 37 години живее извън България, в Канада. Избор, направен от него в младите му години, за който избор днес не съжалява, но често с тъга поглежда към изгубените следи от младостта и се пита - как щеше да протече животът ми ако бях останал в Родината?

Господи Калмаканов, как решихте да напуснете България? 
Беше много отдавна, преди почти 38 години, бях млад, но не и юноша. Бях завършил, работех по специалността, аз съм физик, и дори ми предвещаваха обещаващо бъдеще в научната сфера. Случи се така, че в средата на 70-те, през 1976г. се провеждаше една научна конференция в Източен Берлин и аз попаднах в групата от делегатите, представлявах, заедно с още трима колеги института, в който работех по онова време. Бяхме в разширен състав, но знаете как ставаше тогава – дълги проучвания, буквално под лупа ни гледаха, до девето коляно. В крайна сметка ми гласуваха довери, сторих им се надежден, и така заминах. Това беше и първото ми излизане извън границите на България

Бяхте ли планували предварително да избягате?
Не, не бях планувал, но винаги съм имал едно любопитство към живота зад Желязната завеса. Източен Берлин, разбира се не беше извън, но все пак попаднах в един различен свят, много различен. На конференцията се запознах с едно момче от тогавашния СССР и една вечер, докато си говорехме в хотелската стая, го решихме. Нали знаете как често българинът взима важните решения – на чашка. Така и аз взех своето съдбовно решение да стана "родоотстъпник", нали знаете - по онова време така ни наричаха, дори и по-лошо. Нямах пари, нямах долари, нищо нямах – едно сакче с бельо и панталон за преобуване, това беше, дори резервни обувки нямах. Но тръгнах. Мислех си, че ще е лесно или по-скоро си въобразявах. Истината е, че нямах ни най-малка представа какво ме очаква. Вярвах, че ще мога да изтегля после майка си, баща си и годеницата си. От позицията на времето и на мъдростта на годините си давам сметка, че по-скоро съм се залъгвал. Минаването в Западен Берлин беше най-лесната част, след това дойде трудното. Знаех малко, ама съвсем малко немски и руски, но изобщо не знаех други езици. Естествено, за работа в началото и дума не можеше да става, приработвах нещо ако изпадне, почти като бездомник бях, дълго време живеех на подаяния. Бях решил, че няма да оставам в Европа, целта ми беше Америка. Е, в крайна сметка не стигнах Америка, не и тогава.
Късметът ме срещна с едно семейство от Френска Канада, добри хора, запознахме се в църквата и те взеха присърце моята история и ми съдействаха да замина за Канада. Хубаво е, когато късметът е с теб и, че има хора всеотдайни и безкористни. Така в началото на 80-те се установих там и до днес.

Трудно ли беше адаптирането, липсваше ли Ви България?
Няма и ден, в който Родината и най-вече близките ми да не са ми липсвали. Сърцето ме болеше и това беше стимул да преодолявам трудностите. Знаете ли, в първите месеци, в които видях, че нещата са трудни, нямам пари, започнах да прекалявам с алкохола. Пиех, ама пиех много. Наистина бях на дъното. Точно тогава срещнах семейството канадци. Не знам какво точно са видяли в мен, но слава Богу, че ми подадоха ръка. Благодарен съм и, че майка ми не ме е видяла в това ми състояние. Както казах имах и годеница в България, бяхме си обещали да се оженим щом съберем пари. Имало е нощи, в които съм вил като вълк за най-близките ми, за двете жени в живота ми. Защото майка си обичах, но и  Лилия (името е сменено)обичах като живота си. Но трябваше да се взема в ръце и го направих. Научил съм едно най-важно и основно нещо – човек сам управлява делата си и най-вече от него зависи дали ще успее да се пребори. Аз успях, много ми костваше, но успях. В крайна сметка, след като няколко години работих това и онова, докато изкарам езикови курсове и отново завърша образованието си, защото нали знаете – допломите ми не бяха с мен. Имах знания, но не и документи. Завърших за втори път и, слава на Бога, успешно се реализирах в професията си. Там, когато си постоянен, когато се трудиш, когато полагаш всичките си усилия, успяваш. Не ти трябват връзки, сам доказваш себе си. Важното е да не спираш да се самоусъвършенстваш. Аз съм вече на почти 70 и не преставам да научавам нови неща, да обогатявам културата си в много и различни посоки. Защото човека, независимо от възрастта, трябва да е в крак с времето. Възрастта е само подробност, важното е как се чувстваш. Както ти чувстваш себе си, така и другите те приемат. Има хора, които казват - аз вече съм на еди колко си, късно ми е да правя това или онова, късно ми е да мечтая и да искам неща от живота. Животът ми е минал вече. Не е така, това е грешно мислене. Важното да не спираш да живееш, може годините да се трупат, но има много начини, в които да спреш лошото им въздействие. Аз вече почти 20 години правя всяка сутрин упражнения, когато имам време тичам в близкия парк. Много ходя пеш и плувам понякога. Въобще, физическата активност е важна. Разходката в парка също е физическа активност и помага. Опитвам се и да ям по-здравословни неща, но си признавам, че и от пържолки не се отказвам, а традиционния си наш български фасул ми е любим. С наденички или суджуче. Живея си пълноценно, както си трябва.

Следва