club50plus.bg

181 години от рождението на Апостола

Името на Апостола е символ на себеотрицание и готовност за саможертва, затова на всеки 19 февруари свеждаме глава в знак на почит. В знак на почит ще сведем глава и в деня на неговото рождение (18 юли или 6 юли по стар стил). Защото изминалите години са съхранили образа му като един от най-светлите в българската история – слял в едно действителност и легенда. В един от салоните на турския конак в София (днес Национална художествена галерия) заседават членовете на Специалния военен съд: Али Саиб паша, майор Мекир бей и българският чорбаджия Иванчо хаджи Пенчович. Тук са и някои турски първенци и български чорбаджии.Те за първи път виждат легендарния Апостол – Васил Левски. Иванчо хаджи Пенчович е неспокоен. Какво ще стане, ако Левски проговори за онези „доброволно“ дадени двадесет лири за народното дело? В дъното на залата, окован във вериги седи изправен Димитър Общи, объркан от спокойствието и хладнокръвието на Левски. Заловените комитски писма и документи, пушката и пищовите, хитрите въпроси, които валят един през друг, преследват една цел: Левски да пророни предателски слова.

Напразно. Той не познава Общи, нито Иванчо хаджи Пенчович, не познава никого. Сам съм, други няма! е твърдият отговор на Апостола.

От всички наши първи революционери само един Левски може да печели от всяко ново разчопляне на неговия живот. Другите са една смес от светлини и сенки, всичките имат своята опъка страна... Затова задачата на техния биограф е деликатна, когато реши да изрисува живота им с фотографическа точност. Само един Левски не се бои от такова фотографисване. Всяка гънка от неговия обществен и частен живот, осветлена от биографа, изважда го по-голям пред нас... Народът го наричаше „Апостолът". Никога прозвище по-вярно не се е давало....

Това са думите на народния поет Иван Вазов към увода на разказа Чистият път. И като че ли тази оценка и днес точно определя мястото на Васил Левски в сърцата на българите.

Сюжета на разказа помним от училище – за конника с омбрела на главата, нахлупена ниско, та да му пази сянка, който пътува петдесет разкрача след турската потеря, тръгнала да търси Апостола... Пътувал Левски по най-чистия път...

Вазов изрично отбелязва, че е написал разказа по спомен на Иван Грозев – един от членовете на Комисията по откриване паметника на Левски в София. Самият Вазов, също участник в тази комисия, има възможност да се срещне и да разговаря с хора, познавали Апостола лично и да допълни в спомените си:

Разказваха се анекдоти за неговата безстрашливост и смелост при най-трудни обстоятелства, за неговата съобразителност и хладнокръвие в опасностите, с които беше осеяна всяка стъпка от неговото скиталческо съществуване.

В запазените архиви може да надникнем в спомените и на други съвременници на Левски. Там ще намерим думите на Христо Ботев:

Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-доброто... Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три дни, а той пее и все весел. Вечер, дордето си легнем - той пее, сутрин, щом отворим очи, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяние, той ще те развесели и ще те накара да забравиш всички тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с такива личности.

Съвременници и биографи единодушно подчертават певческия дар на Левски. Той имал приятен, звънлив глас и пеел много хубаво. Като дякон и учител пеел в черквата и богомолците се трупали да го слушат.

Сред приятели и съмишленици пеел хайдушки и бунтовнически песни. Любими му били „От кога се е, мила моя майно ле, зора зазорила...“, песента за Страхил войвода „Гълъб по двора ходеше...“, „Отдавна ли си, момне ле, калугерица“ и една народна песен, в която се разказва за робската неволя и копнежа по чиста и свята обич „Мама и тлака викала, сал мене не повикала...“.

Левски познавал и някои от революционните песни на Добри Чинтулов. Любима му била „Българи юнаци – ще ли още спим? Вдигайте байраци, да се освободим!“ За революционна парола пък той ползвал друга Чинтулова песен – „Вятър ечи, Балкан стене“.    

Васил Левски високо ценял и поезията на Ботев. Върху цели седем страници на джобното си тефтерче преписал неговото „На прощаване“, тъй като го е запомнил от самия поет. Записаният текст е най-близко до първата редакция на стихотворението, печатано в „Дума“ през 1871 г. Дали в прозренията на Ботев Апостолът не е видял собствената си съдба... Прости и веч прощавай! Аз вече пушка нарамих и на бой тичам народен срещу врага си безверни...

Друг съвременник на Апостола, Филип Симидов, е споделил:

...когато вършехме някоя работа, струваше ни се, че Апостолът е зад нас и ни гледа... Тъй силно повлия на духа ни онази страшна клетва, която извърши над нас Васил Левски в онази нощ и в онази скромна стая. Неговият внушителен и пронизващ поглед, втренчен в нас, претопи душите ни, както огънят топи „калая".

Из първите спомени на Иван Драсов, писани през 1875 г., може да прочетем следното:

Аз не знам какво впечатление е правило неговото дохождане в Ловеч, но за мене си казвам, че се считах за най-щастливият човек на света... От тоя ден аз броя своето съществуване, защото той ми даде да разбера, че човек не е роден за себе си, а за народа си, и че всеки народ, голям или малък, трябва да бъде свободен.

И накрая, в художествената галерия в Карлово има един малък портрет на Апостола. Половината от платното е празно, само главата е старателно изписана. Този портрет, макар недовършен, е сред най-ценните. Негов автор е Георги Данчов–Зографина, близък съратник и другар на Левски, преминал през огъня на революционното движение. Умело майсторил Зографина фалшиви турски тескерета, подправял печати, подписи, а Левски често го водил със себе си при обиколките из България.

Да нарисува портрета на своя другар, Георги Данчов считал за дълг пред поколенията. Три пъти посягал към четката и палитрата Зографина... И фактът, че и трите портрета не са довършени, говори, че е смятал отново да се връща към любимия образ. Платната пазил в ателието си, а години след смъртта на художника два от тях са откупени от Пловдивската художествена галерия. Третият е в Карлово.

В Народната библиотека в София се пази оригинална снимка на Апостола, останала от архива на Георги Данчов. По картона личат следи от кабарчета и пръски от боя – доказателствата, че по нея е работил Зографина...