club50plus.bg

Действителността днес е подтискаща, но трябва да вярваме в младите, защото те ще променят България, каза в интервю за Клуб 50+ поетът и публицист Калин Донков. Той издаде наскоро два тома, в които е подредил по нов начин поезия, есеистика и документална проза заедно с прочутите си частни случаи.

На времето вашите частни случаи бяха сензационни, бяха нещо уникално в пресата. Следите ли днешнте медии, криминалната хроника?

Да. В рамките на ежедневните си занимания, като читател.

Как ви действа всичко, за което се пише?

Подтискащо е. Даже паникьосващо. Но за това не е виновна хрониката. Виновна е действителността.

Вие тогава много дълго сте търсили тези случаи, полагали сте усилия?

Не, аз дълго съм ги избирал. Търсил съм такива случаи, в които да има мъдрост за нашия живот. Нещо да се извлече, което ние иначе не осъзнаваме. Но тогава нещата не бяха така жестоки в живота. Аз, между другото, не съм търсил най-тежките престъпления. Винаги съм се опитвал да покажа, че ужасът на нашия живот, на нашето съществуване, е в нещата, които стават почти всеки ден. И повечето от сюжетите, които съм взимал, не са били чак толкова кървави, каквито са днес.

Променили сме се, нали?

Действителността е друга. Да.

Хората със сигурност са други. Някога mрестъпността беше подземието на живота. Престъпниците, особено криминалните, бяха хора по своемо отритнати. Техният живот беше доста непривлекателен. Той беше на тъмно, на мръсно. Докато сега това, което тогава казвахме, че е подземието на живота, е на високите етажи. Голяма част от престъпния свят е на високо, на светло, мирише хубаво

Задава тон?

Задава тон, привлича. Много е притегателен. Това е разликата.

И казвате, че това ви подтиска? Не храните ли някакъв оптимизъм?

Оптимизмът е в това, че човекът започва да осъзнава какво става с него, дава знаци за това.

Кои са знаците?

Знаците са вниманието и съчувствието към бедите на хората. Неведнъж, когато се случи драма, особено с млад човек, неговите връстници протестират – бурно, с месеци понякога, с години се помнят тези жертви. Всъщност важното е как го преживява и как го осъзнава това поколение. Защото то трябва да промени всичко. В този смисъл съм оптимист. Има активни хора, които осъзнават ценностите, които трябва да защитят. Връщане към ценностите има дори когато младите хора излязат на улицата. Това е определена позиция. Ние дълго време живяхме без всякаква позиция, особено нравствена.

Ала това младо поколение, към което насочвате надежди, е доста аполитично? По какъв начин ще промени нещата?

Вижте, това няма да стане за един ден. Но когато има срив в обществото, социален и нравствен, всичко се започва отначало. Така е било през цялата ни история.

За да започне отначало, трябва наистина да се срути?

Аз мисля, че достатъчно е срутено. Сега има вече друго осъзнаване и не само националният характер ще трябва да се прояви. Идва и мярката на европейските ценности. Мисля, че най-будните младежи осъзнават всичко това. Те ще извършат промяната, не ние, като пишем по вестници какво искаме да се прави. Нито в парламента може да се промени, нито в обществото. Всичко ще дойде от поколението, което трябва да се спаси по този начин. Това е въпрос на неговото спасение.

Какви неща и на кои хора не можете да простите?

По принцип не вярвам в прошката. Смятам, че греховете, които се извършват, не могат да бъдат прощавани от нас. Само Бог може да прощава грехове. Кой съм аз, че да прощавам.

Понякога човек изпитва огорчение от хора, които е смятал за приятели?

Огорчението е друго нещо. В този смисъл прошката е - ако можеш да забравиш, значи си простил. Ако не си забравил, значи нищо не си простил.

Има ли неща, които не можете да забравите?

Е, разбира се, най-малкото, защото не искам да допусна да ги повторят отново с мен например. Всякакви неща, от всякакъв характер.

Какви неща?

Това е много лично.

Имате ли кръг, който ви създава уют, приятели?

Разбира се. Това са хората, с които съм си преживял живота. Винаги сме се подкрепяли.

Някога „Душа камбана" беше много популярна, истински хит. Къде в обществото сега припознавате новите си фенове?

Не ги припознавам особено. Понякога получавам сигнали, че книгите ми се четат. Това е за мене достатъчно. Хубаво е да отидеш някъде на среща и когато четеш стихове, да видиш как от първите редове слушателите си отварят устата. Значи те ги знаят и тихо си ги казват. Това е повече от всичко за поета. Не знам нещо по-високо да има.

Но като че ли я няма някогашната връзка между поет и публика?

Защо мислите така? Аз имам много силна връзка с моите читатели, сега вече и чрез интернет. Мисля, че връзката ни е много силна и е взаимна.

Как я правите?

Как – обаждат ми се, пишат ми.

Защо казвате, че няма смисъл да пишем по вестниците?

Аз пиша непрекъснато по вестниците. Всеки петък пиша във вестник „Сега". Днес си изпращам материала, утре излиза. Това го правя от много години. Не съм се отказал да изразявам позицията си. Става дума, че това не може решително да въздейства за отнова, което самото ново поколение ще направи, включително и със своите си автори, които ще пишат по друг начин, ще му въздействат, ще го водят.

Нашето поколение няма да види промяната?

Не е нужно да го видим, важното е да вярваме, че ще стане.