club50plus.bg

Голямата българка за връзката между съдбата и английския език, за младите детски автори, за ученето от чуждия опит и за Хари Потър

През февруари издателство „Персей“ представи новата си книга Не бой се и ела (Любовна лирика и писма. П.К. Яворов, Дора Габе, Мина Тодорова, Лора Каравелова). Музеят на Петко и Пенчо Славейкови се оказа тесен за желаещите да присъстват. Сред гостите зърнах и Леда Милева. С познатата достолепна осанка, облечена в стилен костюм, с безупречна прическа и памет, тя разказа спомени за поетесата Дора Габе.

Преди десетина години бях разговаряла с нея в ефира на радио „Веселина“ по повод превода ѝ на Богът на дребните неща от Арундати Рой. Тогава тя разказа за наследената си любов към книгата, споделяйки някои подробности от фамилната хроника.

Дядо ѝ, Мильо Касабов, бил истински възрожденец. Учител в село Раднево, където се ражда и баща ѝ, Гео Милев. Скоро след това семейството се премества в Стара Загора. След време дядо ѝ открива книжарница, а по-късно, по настояване на баща ѝ, и книгоиздателство.

Интересен е и родът на майка ѝ, Мила Керанова. Дядото на Леда Милева, Димо Керанов, бил съдия, учител и адвокат и имал имал четири деца. Две от тях стават актьори – Димитър и Мила. 

Мила Керанова следва известно време в Сорбоната и като се връща, става актриса в Народния театър. Бил обявен конкурс, тя издържала изпита и я назначили...

Когато убиват баща ѝ, Леда Милева е на пет години, но си спомняше деня на неговото изчезване. На 15 май 1925 г. с няколко деца играели във вестибюла на жилището им на бул. „Мария Луиза“ 23 срещу Халите (домът е съборен при бомбардировките). Дошъл цивилен агент в черни дрехи и попитал къде живее Гео Милев. Казала, че ѝ е баща и ще го извика. Отворила вратата и го видяла – точно когато ставал от леглото. Това останал и последният ѝ жив спомен от него...

Човекът му казал, че го викат за справка, излезли и Гео Милев повече не се върнал. Но приятелите му Николай Лилиев, Ламар, Людмил Стоянов, Константин Константинов, Чудомир продължавали да идват в дома им.

Така когато Леда Милева написала първото си стихотворение на 9 години, Ламар я насърчил да продължи.

Моята първа лична среща с Леда Милева стана преди повече от четири десетилетия. В периода 1966–1970 г. тя беше Генерален директор на Българската национална телевизия. Преди да поеме този пост тя вече си беше извоювала авторитетно място в литературата за деца, в предаванията за детско-юношеската аудитория на Радио София, в списания и в издателствата „Народна младеж“ и „Български писател“. Към тези години насочих и началото на разговора ни.

Какво искахте да направите при встъпването на този пост?
За мен това предложение дойде неочаквано, защото телевизията беше съвсем нова медия, в детска възраст. Аз поставих условие да ми разрешат да си подбера екипа и поканих писателите Серафим Северняк, Иван Радоев, Никола Инджов, Георги Константинов и композитора Петър Ступел. Стремежът ни беше да се повиши качеството на програмата, като се започне от сценария и се стигне до грижата за правоговора.

Веднага беше осигурен преподавател и всички, които се появяваха в ефир, задължително трябваше да преминат през курс по правоговор. Стараехме се да привличаме за сътрудници най-изявените наши писатели, журналисти и режисьори като Хайтов, Радичков и Валери Петров, Вили Цанков и Гриша Островски, Владимир Костов и Димитри Иванов.

Когато пътувах в командировка, след работните срещи се прибирах в хотела и пусках телевизора. Гледах и си водех бележки – как са облечени говорителите, как са разположени събеседниците. У нас седяха един до друг и камерите ги улавяха само в профил. Учехме се от чуждия опит.

При едно пътуване до Лондон гледах Би Би Си и обзорното политическо предаване „Панорама“. Хареса ми. Взехме го като модел и въведохме нещо подобно, дори и името взаимствахме. „Панорама“ е жива и днес, а това беше през 1968 г.

Тази година е паметна. Участвахме в Европейския фестивал за забавни телевизионни програми в Монтрьо и взехме втора награда: Сребърна роза за „Карнавал на животните“ по Сен-Санс. Сребърната роза стоеше в кабинета ми, докато бях в телевизията, но сега не знам каква е съдбата ѝ.

Била сте постоянен представител на България в ЮНЕСКО. В каква посока бяха усилията ви в Париж?
Да попаднеш в ЮНЕСКО, в тази „планета в миниатюр“, сред представители на всички държави, е изключително предизвикателство, защото в многогласния хор на тази общност, трябва да се чуе и гласът на твоята родина. Наричат ЮНЕСКО камбана, която зове за борба с неграмотността и с надвисналата екологична катастрофа и още – страж на световното културно наследство, фокус на проблемите и мечтите на човечеството. Проблемите на културния обмен поставят също и въпроса за превеждането и издаването на български автори. Така излязоха на английски език Под игото, Нощем с белите коне и един сборник с разкази от Вазов до Радичков. Паметни години – много натоварени, много трудоемки, но и много интересни, за които с радост си спомням.

Как се зароди идеята да създадете списание „Панорама“? И как по онова време се популяризираше западна литература?
През 1978 г. се върнах от Париж. Водех се на щат към Министерство на външните работи. Побързах да се пенсионирам. Исках да се отдам на писателска дейност. В средата на следващата година се проведе Първият конгрес на Съюза на българските преводачи.

За моя изненада бях избрана за негов председател. „Разпенсионирах“ се и десет години от живота ми преминаха в напрегната работа. У нас много се превеждаше – Людмила Живкова, в качеството си на председател на Комитета за култура, беше поставила задача за планомерно превеждане и издаване на всичко от световната класика, което не е издавано.

Тази програма отвори широко вратите за превод. Съюзът на преводачите нямаше свое издание и така се стигна до идеята за списанието за чуждестранна литература „Панорама“, на което станах и главен редактор. От ЦК на БКП поставиха условие паралелно да бъде създадено и специализирано списание за съветска литература – списание „Факел“.

За мен, като председател на Съюза, не беше трудно да събера екип. Това даде възможност да поместваме най-новото в съвременна художествена литература. Имахме и рубрика „Пропуснати страници“ – непреведени класически текстове или такива с остарял превод.

Какво помогна най-много в професионалния и творческия ви път – възпитание, характер, образование, съдба?
Ползването на чужди езици и литературните ми интереси предопределиха в голяма степен творческия ми и професионален път. Съдбата ми зависеше от това, че съм научила английски език. Татко е казвал: „Децата трябва да учат езици.“ Самият той е говорел 4-5 европейски езика, а в преводите си е ползвал до 9.

Мама не забрави този негов завет, въпреки че след смъртта му бяхме в затруднено финансово положение. Изпрати и мен, и сестра ми Бистра, с която сме с една година разлика, в Американското основно училище на 6 години. А в тази възраст децата учат много бързо.

До 13 знаех английски много добре. След това имах щастието да ида и в Американския колеж. За съжаление сестра ми не ме последва, средствата не достигнаха. Благодарение на леля ми Пенка Касабова получих стипендия и плащах половин такса.

През цялото си учене работех като келнерка, но завърших успешно. Последната година бях помощник библиотекарка, а Колежът имаше разкошна библиотека. След известно време осъзнах, че ако не съм знаела английски, много неща нямаше да ми се случат.

            

Около 1950 г., когато бях приета за член на Съюза на българските писатели, само двете с Анна Каменова говорехме английски. Близо 20 години бях председател на българския център на Международния ПЕН клуб, най-напред като заместник–председател, а Анна Каменова като председател, а от 1980 г. – обратното.

Това беше свързано с много пътувания. Обиколих света – от Токио до Латинска Америка. Доброто знание на езици ми даде възможност да стана преводач, да чета в оригинал художествена литература и ме въведе в културните среди.

Има ли млади имена в детската литература?
За жалост не достатъчно. И според мен това се дължи на неблагополучията в книгоиздаването, което продължава и до сега. Няма кой да издържа детските списания, да привлича младите автори, защото тяхното пресяване става в детско списание с добър редакторски екип. В миналото „Дружинка“ и „Пламъче“ създадоха много млади автори. Сега списанията за деца са комерсиални, запълнени с комикси. Не дават трибуна на млади автори и не могат да се създадат имена в детската литература. А имаме много добра традиция в списването на детска литература, като се започне от Петко Славейков, Ран Босилек...

Поредицата за Хари Потър е книгата на десетилетието. Какво мислите за нея?
Не съм фенка на Хари Потър, прочетох само първата част. Но той ни показва какво може да направи масираната реклама. Ако си спомняте, книгата излезе със съобщението, че ще бъде пусната за продажба в Лондон в 12 часа през нощта. Всички видяхме хора да се редят на опашки пред книжарниците. С такава реклама текат огромни средства към издателите. А се засне и сериен филм по книгата.

В миманса на една от сериите участваше и моят правнук Борис Митков. Имам внучка, която от 20 години живее в Лондон. Тук се вдигна шум, започнаха да ме интервюират, едва ли не той играе главната роля. Мисля, че позамря това явление...

Според социолозите напоследък българите се чувстват нещастни, недоволни от себе си, а в действителност живеем по-добре от дядовците и родителите си. Коя е причината тогава?
Не знам. Вероятно това е свързано с нашата историческа съдба, с годините на робството. Те са повлияли върху българската народопсихология.

И какво, пет века ли трябва да чакаме да отминат?
Наистина нямаме основание да се оплакваме. Цивилизацията е променила ежедневието ни – парно, транспорт... Вече всеки има възможност свободно да контактува, да пътува по света. Постепенно и Европейският съюз ще изравни нещата и това ще доведе до по-добри резултати. Не се съмнявам...

Напуснах обнадеждена дома на Леда Милева. Възхитена от удивителната ѝ жизненост и бодър дух, от вярата ѝ в младите, от оптимизма ѝ за бъдещето на човечеството. От сърце ѝ желая здраве и активно дълголетие.