club50plus.bg

Ще се откаже ли от сцената на 70? Съпругът ѝ Руси Чанев не вярва

Най-награждаваната театрална актриса – Невена Мандаджиева, посрещна 69-я си рожден ден на легло в дома си и на антибиотици. Летният грип се оказа кратък и седмица по-късно вече бе във форма. На срещата ни беше в пълния си блясък: водопад от емоции и заедно с това – стъпки на палци между темите, които могат да засегнат някого. Младежката подстрижка, фигурата, енергичните движения създават различна представа от тази, която внушава числото на годините.

Преди няколко сезона (2006) актрисата взе наградите за женска роля в три поредни фестивала – международния фестивал на малките театрални форми във Враца, международния фестивал „Друмеви театрални празници – нова българска драма" в Шумен и фестивала на спектаклите с един актьор BGMOT в Габрово. Миналата година (2009) бе наградена и за цялостен принос в театъра.

Тя е единствената актриса, която е играла на български в московския театър „Съвременник", специално поканена с друг известен актьор, Досьо Досев.

За четири десетилетия има около стотина роли, представени в Благоевградския театър, във Военния театър, в театър „Поезия и естрада", театър „София", Малък градски театър „Зад канала" и в „Сфумато", където се пенсионира.

За една от последните й роли в Жарава критиката изсипа суперлативи, а тя самата признава: „Този спектакъл ми напълни душата." До този момент никога не е правила моноспектакли, винаги е искала да си има другарче на сцената. „Изпитвах ужас като си представях да занимавам хората единствено със собствения си глас, собственото си тяло, собствените си чувства. Просто се чудиш дали ще те издържат час и половина." Този път неин партньор е била музиката на Асен Аврамов. „Той си е мозък – помогна ми, като музикално разпредели драматургичния текст. Направи от музиката мой партньор."

Не дава интервюта, не обича да е център на внимание и да сипе мъдрости без повод. Според нея пред медиите човек трябва да има характер да отговаря единствено по неща, от които е развълнуван или по които работи. Така постепенно навлизаме в работното вълнение на един бъдещ спектакъл.

През септември й предстои да започне репетиции над пиесата Кралицата майка от италианския писател Манлио Сантанели. Това е черна комедия за една стара болна жена и петдесетинагодишния й син, който се явява с немного почтени намерения в дома й. Между двамата се разиграва тежък словесен дуел, подсилен от техните съмнения, спомени, обвинения и заблуди. В създалата се ситуация много помага и една успокояваща на вид домашна среда, която обаче, предоставяйки им добре очертан терен на действие, същевременно дава хляб на техните фантазии и страхове. В този техен микрокосмос с непрекъснато разтегляни, признавани и отричани граници, майката и синът се преследват, търсят и обвиняват един друг, непознаващи и неразличаващи настояще от минало и бъдеще. И така постепенно влизат в един вихър от емоции, чиято тоналност е най-близо до гротеската.

Моята събеседничка смята, че работата над една роля трябва да е в най-естествена оплодителна връзка с личния жизнен опит на артиста, още повече в дадения случай, който често я кара да вади факти и изводи от собствения си живот и да прави паралели с нещата от света на героинята си. Старата жена в пиесата често говори на сина си за своя съпруг, неговия баща, идеализирайки го.

Невена, която е в живота съпруга на актьора Руси Чанев, с когото имат големи син и дъщеря, е по-реалистично настроена. „С него по цял ден се джафкаме за дребни неща. Викаме, караме се именно като в италианска къща. Може би грешката ми в този съюз, който сформирахме, беше, че не усетих колко противоположни характери сме. Играхме заедно преди много години в Театър 199 – щяхме да съборим театъра. Ние сме различни и като характери, и като душевност. Той много често ме е обърквал, защото аз съм друг характер, отстъпчив. Той не е от тия. Прави си скандала и си налага своето. Винаги той е правият. И в работата си е такъв, ще ти извади душата. Е, понякога наистина е прав. Не понякога, а много пъти е прав. Но когато е грешен – много греши. Или поне аз си мисля, че е така, защото макар и възпитавани по едно време като актьори, аз повече потъвам в даден образ, действам, както се казва по системата на Станиславски, а той по по-коментаторската, по-ироничната линия на Брехтовото представяне на даден образ. Не знам дали се разбира какво значи това.

Един пример е участието ни в пиесата Момчета по Достоевски. Играем частта за Альоша, аз съм сакатата Лиза в количката, влюбени сме, той трябва да влезе при мен много разстроен, да обясни какво е станало с брат му. Аз съм вече на сцената, напълно съм в образа, той трябва да влезе и се обръщам да го посрещна. Какво виждам: помощник-режисьорът държи купичка с вода, и той прави така (показва как Руси си майсторял сълзи по бузите). Полудях! Не мога да го погледна вече, главата ми настрани, отговарям насечено. Той вика: „Какво ти стана, бе?“. Казвам му: „Ще ти счупя главата! Как можа да ми провалиш тази сцена!?“ – „Ама какво съм направил бе, какво съм направил?“ – „Друг път да не си позволяваш това!“ И другия път знаеш ли какво направи – плюнчи на пръста и така си мокри бузите.“

Въпросът не е, че Руси не може да плаче, а че не иска. Смята, че това е някакъв тарикатлък от страна на героя.

Размислите около поведението и мотивите на новата й героиня, която освен за мъжа си, разсъждава и се бори на сцената с непрокопсания си син, който я обвинява в какви ли не грехове, кара Невена да свързва нещата и с други мъже от собствения й живот – баща й, братята й, сина й.

„Много съм страдала от моите родители. Много болка съм получавала от тях и не искам това да се случва на моите деца. Майка ми беше актриса, баща ми режисьор, след това стана директор на театър, след това във ВИТИЗ ректор, преподавател, след това директор по провинцията. Той си гледаше професията. Към мен отношението беше – ти си знаеш, ти си можеш. Общуване почти не е имало. Те си гледат работата, аз си гледам училището и това е положението. Даже няма да попита някога „Има ли проблем?" Аз бях изпълнителна, послушна.

На 45 години за първи път отговорих на баща си

Позволих си да му отговоря и се изплаших. Добре, че мъжът ми беше до мен и ме подкрепи." Това от уважение ли е? „Не, това е подлизурство", клати глава Невена. Не че не е имало ведрина в отношенията – например при дългите преходи в Пирин. „Но и тогава като кажеше – ей го къде е върхът, лошо ми ставаше", признава дъщерята.

Затова разбирам какви вледеняващи чувства изпитва Алфредо, синът ми в пиесата, къде и какво го боли.

В ролята на сина в пиесата Кралицата майка ще се изяви актьорът Владимир Пенев, постановката ще е на Валентин Ганев, на сцената на Театър 199.

Винаги ли така работи над ролите си?

„Аз съм от хората, които работят трудно. Минава доста време, много безсънни нощи и разговори с колеги, режисьори и с други хора, докато се докопам до зрънцето. По време на работа хабя много нервни клетки. Липсва ми режисура а ла Леон Даниел. Той правеше така, че на маса да се репетира около месец. Така подготвяше анализите и така провокираше инициативата ти, че спектакълът в това време практически ставаше абсолютно готов. Излизаш на сцена с такава свобода, че мизансценът – и с него, и без него..."

"Веднъж работехме по Еснафи на Горки", спомня си Невена, "и заедно с Гергана Кофарджиева се държахме страшно инфантилно, хилехме се през цялото време, защото тя, която е с 10 години по-възрастна от мене, трябваше да играе моя дъщеря. Аз, 25-годишна тогава, трябваше да играя главната роля на Акулина Ивановна, която е около 50-годишна. Леон ни търпя, търпя и един ден като сграбчи един пепелник, като замахна, аз се вцепених. "Ти артистка ще ставаш ли", вика.

Аз просто не знаех как да вляза в тази кожа. Казвам му – Леоне, смени ме. А в къщи, като се прибера, не мога да спя от притеснение. Не е нещо просто, да купя детайл от някого, трябва да изградя изцяло друг характер. Тогава реших да се опра на баба си Невенка, която ме е отгледала – походката й, държанието, цели изречения от нея вкарах в героинята си. И Леон след една репетиция ми казва: "Ей, помъдря най-после." А аз: "Не съм помъдряла, ами от ужас се вкопчих в баба си. Харесваш, не харесваш – друго не мога". Така стигнах до убеждението, че характерът е най-важен", обобщава Невена.

"А днес – скачай направо на сцената и си като пате в кълчища. Блъскаш се в мизансцена, нон стоп борба, а накрая може да се получи просто един спукан балон. Сегашните ни млади режисьори не обръщат толкова внимание на драматургията, а една сериозна драматургия залага на взаимоотношения. Те нямат тази подготовка. Един режисьор в чужбина рядко влиза в професията, преди да е минал друго образование или натрупал сериозен стаж. Не може само защото си завършил 11 клас, познаваш литературата и четеш Достоевски, да тръгнеш да се занимаваш със сложностността да поставяш пиеси."

Когато почина Леон Даниел, казах на моите приятелки: „Дотук беше нашето време. Започва друго"

Спомня си какъв бе резултата в Балконът на Жан Жьоне. „Бях убедена в едни неща за ролята си, режисьорът дълго се бори с мен, накрая отстъпих и резултатът беше един лош спектакъл. Прекрасна драматургия, но борбата между нас двамата роди едно изродче."

„Трябваше да го удуша и да си направя моето", разсъждава от днешна позиция актрисата. Но признава, че винаги е спазвала едно правило – длъжен си да се подчиниш на режисьора, защото общото е по-важно. „Аз бях длъжна да се подчиня. Мъжът ми в това отношение е бог. Той ще смаже тоя, който е срещу него, независимо дали е колега или режисьор, но ще си докара своето. Аз не мога. Все и тако, и вако, и вълкът сит, и агнето цяло. Не обичам конфликти."

В личния живот стремежът е същият – мир и спокойствие

„Обичам да върша неща у дома – не да готвя, но с децата си да се занимавам, докато бяха малки. Аз съм от тия раци домоседи, на които всичко им се запълва с къщата. Обичам на кино да ходя, на театър, по изложби насам-натам с приятелки. Но сама – не. И вкъщи не обичам да стоя сама. Ама сега се налага."

Отново заговаря за самотата на героинята си. Пародоксално, притисната от сто болежки, тя внезапно получава такъв пристъп на енергия, че напълно сбърква и почти погубва изумения си син.

„Разбирам такъв тип хора, макар че едва ли ги одобрявам. Баща ми, един силно контактен човек, не е стъпвал никъде заради мен да поиска нещо. Той беше върл в това отношение".

Актрисата си спомня случай от преди години, когато в гримьорната нейна колежка, известна с характера си, се обръща и казва: "Да не мислиш, че в театъра те уважават и обичат? Ще ти го кажа право в очите – ти получаваш роли и играеш, защото си дъщеря на Мандаджиев и защото директорката много те обича".

Минали 2-3 години, колежката сама дошла и казала: "Разбрах, че не съм права. Прости ми". Невена й отговорила: "Простила съм ти още тогава, защото информацията ти беше погрешна".

"Баща ми не е стъпвал никъде да поиска нещо. За чуждите правеше, за децата си нищо", продължава актрисата.

„Тогава и брат ми не спаси", припомня си тя най-тежкото преживяване от младини, когато губи брат си на 20 години. „По-страшно събитие не съм имала. Това ми беше такъв удар, че промени живота ми. Отиде войник и там му беше много, много тежко. Баща ми тогава видя, че преживява, че има криза и го остави да се пребори. Каза: „Той е мъж, ще се справи сам." Манданжиев беше преподавател във ВИТИЗ и известен с тази своя принципност до мозъка на костите. Но понякога човек трябва да отстъпи от принципите си в името на нещо друго. И досега съм убедена, че той можеше да му помогне и да го измъкне от ужаса."

Семейството – поглед назад

Невена Мандаджиева е родена на 6 юли 1941 г. в Бургас. Дъщеря на актрисата Пенка Симеонова и режисьора проф. Желчо Мандаджиев.

„За щастие, имам още един брат от втория брак на майка ми. С него много се погаждаме, много свястно момче излезе, да е живо и здраво, голямо другарче ми е. Майка ми е вече много зле, на 89 години е. Нито чува, нито разбира. Слава богу, до тоалета ходи и се храни. Делим си грижите, но той поема по-голямата част. По-рано повече живееше при жена си, сега заради работата се премести да живее при майка и тя като се вкопчи в него... Викам му: „Ивайло, какво правиш, бе кака, не можеш да се отървеш." Тя непрекъснато го пита къде отива, защо излиза. Страх я е изглежда сама да стои. Напоследък доста отслабна, изморява се и много спи. Та той успява да си върши работата."

Така отново пресичаме взаимоотношенията стара майка – възрастен син от пиесата и от живота.

„Догодина навършам 70, смятах, че е дошъл моментът да се оттегля от театъра, край, ще направя като балерината Галина Уланова, си викам, ще се оттегля в силите си, няма да се излагам да се влача по сцената до гроб. И тогава ме награчиха приятелки – не, не, още не, дъщеря ми изпрати тая пиеса от Румъния, ролята била само за мен и като възраст, и като всичко... Дълго се колебах. Защо да продължавам?!

Имах много добра кариера. Имах блестяща кариера. Минала съм по толкова сцени чрез най-добрите драматурзи, съвременни и класици. Такава радост съм получавала в моята професия, че едва ли има някой друг по-щастлив. Имала съм моменти, в които съм „отлепяла". Носиш се, публиката се носи... Това е миг, 2-3 минути, не повече, и след това те пуска на земята. Така нареченото дуенде. Когато усещаш, че не си ти. Рееш се някъде във въздуха и нищо не може да те спре, да ти попречи или да те провали. И знаеш, че като го направиш така, ще грабнеш публиката, тя ще бъде твоя...

Добре, но край. Тая пиеса трябва да я направим до Нова година и се надявам повече да не се излагам. Защото излагацията винаги е близко до успеха."

Мандаджиева не приема сравнението с други нейни колеги, които и на 85 и 88 години играят. „Техен проблем. Моят характер не позволява повече. Аз смятам, че човек трябва да има мярка във всяко нещо. Така съм свикнала, така ми говори вътрешното чувство."

"Ауу", обажда се отнякъде Руси Чанев, "а вътрешното чувство не ти ли говори, че почваш един хит – пиеса, която навсякъде се е играла поне по 10 години? В такъв случай няма нужда да отговаряш на госпожата на колко години ще слезеш от сцената, запази отговора за моето списание" – хили се той и си влиза в стаята.

Съпругът й си има свои занимания. Броженията в театралното съсловие сякаш не го засягат. „Той според мен нищо не усеща, защото се бута навсякъде. Винаги има работа. Ако няма работа, си я намира. Примерно, в момента не репетира и се пали човекът да издава списание за театър и кино – Симпатяга. С информации, с афиши на театрите, със снимки, награди. Сега го мисли, реди го, лепи, после ще го даде на Мутафчиев (бел.ред. Христо Мутафчиев – председател на Съюза на артистите) да го одобри и да го пускат. Мутафчиев е луд, викам, той сега ще намери пари за твоето списание. Но ти си толкова нахален, че нищо чудно да го пробуташ, като таран."

„Залудо работи, залудо не стой. Ще напише сценарий, ще драматизира книга. Но аз съм доволна, защото не ми каканиже на главата. Работата първо, всичко друго след нея", обобщава Невена за доминантата в актьорското семейство. От когото имаме и новина – да очакваме списание Симпатяга!

Имало ли е в нейния брак такива опасни ситуации, като при сина й от пиесата?

„При мен никога не е имало – аз не се уважавам, ако не държа на собствения си имидж. При мъжа ми не знам. Но до мойте уши не е стигало." Не е ли забелязвала интерес към него от други актриси? „При нас е такава мешавица – може винаги да се вземе на майтап. Но съм предлагала – ако има нещо, само ми кажи и ще решим, продължаваме или не. После, като се появиха децата, му заявих – никога няма да получиш развод. Аз съм дете на разведени родители. Така че, ако има нещо, до мойте уши да не стига. Децата на първо място, след това аз, след това къщата и нататък професията. При него обратното – първо професията, после децата, после аз и после къщата. Така сме.

Едно време, като се оженихме, казах: "Ще родя дете, само ако двамата го гледаме и си делим времето." Помага ми една година. След това започна – „Имам представление, имам снимки, остани ти" и т.н."

А как поддържате къщата? „С отврат. Той много рядко помага, повече пазарува. Аз се занимавам сама с всичко. Толкова ми е омръзнало... На четири крака лазя, и болна да съм. Веднъж му казвам: „Моля те, помогни!" А той: „Ами не си казала, бе. Като гледам, че го правиш, значи нямаш проблем!"

Смях в залата.