club50plus.bg

Да живееш с гордостта, че си българин

Завърших българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, без да чуя името на Симеон Радев. Писателят, дипломатът, историкът, публицистът, литературният критик, журналистът с тънкото перо беше непознат за родените след 9 септември 1944 година!
Ще минат 20 години преди името му да бъде извадено от принудителната забрава. Едва тогава моето следвоенно поколение ще открие с възторг Симеон Радев.

В началото на 1965 г. издателство „Български писател“ събира някогашните му литературно-критически работи, пръснати из ралични вестници и списания. Самият той е помолен да прибави и нови очерци за бележити писатели от началото на века, както и свои спомени.

И ние чак тогава узнахме, че сме имали такъв критик и стилист на най-високо европейско ниво, и то още в началото на века?!

Но и след публикуването на Погледи върху литературата сме открили само една част от Симеон Радев – писателя и известния художествен критик. Симеон Радев – историкът – само леко се е откроил, а дипломатът – си е останал изцяло в сянка. Защото неговото най-бележито произведение, двутомното съчинение Строителите на съвременна България, става достояние на новите читатели с второ издание едва през 1975 г., а дипломатическите му спомени ще излязат чак след 1990 г.

След 9 септември 1944 г. пълномощният министър Симеон Радев е пенсиониран. Попада в пълна изолация. Получава забрана да се занимава с обществена и политическа дейност.

Веднъж в кабинета на драматурга на Народния театър Николай Лилиев влиза не кой да е, а самият Симеон Радев. В доста износено облекло, той носел пакет, вътре – дрехи, официалните му костюми. Предлагал театърът да ги купи. Лилиев извикал домакина на театъра и наредил да му заплатят за вещите. Дълбоко развълнуван, Симеон Радев поблагодарил, поговорил малко и се сбогувал. Когато си излязъл, Лилиев казал: „Какво му се налага! Да продава дрехите си, в които е бранил съдбата на България по света... “

Цели десетилетия над делото на Симеон Радев тегне мълчание, забрава, непризнаване.

В 1954 година – пише той – бях много потиснат и като размишлявах как мога да освободя духа си от това угнетение, намерих, че най-доброто средство ще бъде да опиша спомените си от моите ранни младини, когато бях ученик в Македония и Цариград, живеех с гордостта да казвам, че съм българин и с радостт , че се уча. Направих това. Олекна ми. Книгата написана, оставих настрана с надеждата, че ще дойде ден, да излезе на бял свят...

Идва и този ден. Ранни спомени са подписани за печат през 1967 г., но авторът не доживява излизането им.

Може би и това беше една от причините да се опитам да изровя и прочета повече за тази необикновена личност, оставила диря в историята на България.

Моята личност не е достатъчно значителна, за да може едно описание на моето детство и юношество да представлява само по себе си особен интерес. Но като говоря за спомените си от тия години, ще имам случай да дам някои черти от бита, националния живот и обществените отношения в Македония, което е като продължение на Възраждането..., споделя Симеон Радев.

Ранните спомени

Учил първоначално в българските училища в родния си град Ресен, в Охрид и Битоля, след това завършил френския лицей „Галата-Сарай“ в Цариград като стипендиант на Българската екзархия.

В своите Ранни спомени Радев разказва живо и увлекателно за престоя си в Цариград: за турските си учители и съученици, за преподавателите французи, за първите литературни опити, за участието си във вътрешната революционна организация и незабравимите срещи с Екзарх Йосиф.

В лятото на 1898 година свърших лицея в Цариград и заминах за София. До тогава от турско не бях излизал и стъпването на българска земя ме хвърли в опиянение. Ходех по улиците като унесен и гледах с умиление униформите на българските стражари. Трябваше да изминат четири дни, за да забележа, че София е под полите на Витоша. Сетне се въдворих в действителността и започнах да диря приятели.
Провидението ме извади от тази самотност, като ме срещна в гостилницата с Александър Балабанов...

И след тази среща двамата остават близки приятели до края на живота си. Но тогава, в началото на тяхното познанство, съдбата ще продължава да ги събира.

През 1905 г. заедно ще започнат издаването на списание Художник, за да сподели по-късно Симеон Радев: Нека грехът да тежи на главата Балабанова, той е който ме накара да се заема с литературна критика.

Строителите на съвременна България

След няколко художествено-критически статии, публикувани в списанието, които ще се запомнят, Симеон Радев се отдава на исторически проучвания. Той се отдръпа от списанието, за да прави своите изследвания за Инвентар на политическите идеи в България, които по-късно прерастват в Строителите на съвременна България – едно от оригиналните историографски изследвания у нас, което също щяхме да открием години по-късно.

Това е книга-епопея за епохата след Освобождението, за времето на изработването и приемането на Търновската конституция и за заличаването й. Времето на жестока и безкомпромисна борба, в която най-ярко се открояват „строителите“ на следосвобожденска България.

Никъде дотогава никой не е разказвал за това време, за тези събития и за хората така изчерпателно. Но Строителите на съвременна България внасят и нещо ново в българската книжнина: през 1911 г. се е появила творба, която изобилства от факти и данни, като същевременно има въздействието на художествено произведение, защото авторът й е историк и майстор на перото. Затова и славата и значимостта на Строителите не гасне с времето.

През 1909 година – споделя по-късно Симеон Радев – у нас бе пълномощен министър Палеолог, известен френски писател и член на Академията. Той ме канеше често на разговори. Един ден ми каза, че желанието на Двореца било да бъда назначен в Легацията в Париж. Тази перспектива не ме съблазни. В туй време никак не мислех за дипломация. Пишех Строителите и живеех с мечтата да ги довърша и след туй да се върна назад към революционното движение и епохата на Възраждането. Моето влизане в дипломацията стана съвсем случайно...

През 1918 г. публикува на френски език книгата си Македония и Българското възраждане през ХIХ век, която по-късно е преведена и публикувана в София.

В 1921 година Стамболийски ме уволни от моя пост в Хага – споделя Симеон Радев. – С радост се заех отново с моето призвание и цели две години прекарах в издирвания в тайната архива на Виена. Исках да подготвя една Дипломатическа история на Освобождението на България, Руско-турската война, Санстефанския договор, Берлинския конгрес...

Симеон Радев е първият български делегат в Обществото на народите в Женева. Той владее пет основни европейски езика и три главни ориенталски (турски, персийски, арабски). И така остава в дипломацията четири десетилетия, но не се отказва от историко-литературните си занимания.

През 1933 г. след отзоваването му от Вашингтон, останал за кратко „пълномощен министър на разположение“, Симеон Радев търси веднага начин да влезе в допир със софийската публика. А тогава е била

„ерата на сказките“

Симеон Радев предупреждава, че няма нищо написано, че ще говори свободно за своите впечатления от Америка. И претъпканата аудитория го слуша със затаен дъх, повече от два часа. Говори без апломб, като че ли беседва с приятел, предава лични преживявания, моментни впечатления. Речта му тече плавно, непринудено. На изискан, култивиран език. Личи френската школа и опитността на дипломата – какво да каже и какво да премълчи.

След 9 септември, на стари години, „царският дипломат“ остава притеснен материално, с нищожна пенсия, с едно несигурно бъдеще.

При едно посещение в дома на Симеон Радев, го заварих доста раздразнен – пише в спомените си актьорът от Народния театър Петър Василев. – Обясни ми, че има неприятности с хазяина си. „Нима апартаментът не е ваш?“ – „Не! И се гордея, че съм управлявал България, а нямам собствен дом!“ – отсечено ми отговори той.

Към края на 50-те години Тодор Павлов, председател на Българската академия на науките, се обръща към някои от бившите политически и обществени дейци с предложението да напишат своите спомени и да ги предоставят в архива на Академията. Така след 1990 г. имахме възможността да прочетем спомените на Константин Муравиев и Стойчо Мушанов.

Симеон Радев се познава от младежки години с Тодор Павлов, който е от Щип. През годините на Втората световна война той е съдействал за освобождаването му от лагера „Свети Кирик“. Тодор Павлов предлага и на него да продължи да пише спомените си, да продължи своите Строители.

Симеон Радев е наясно с изискванията на променената политическа обстановка в страната и отговаря, че има свой стил и книжовен език, че така е работил десетки години и не може сега да пише по друг начин. Тодор Павлов реагира енергично: Слушай, Симоне, аз не искам да променяш езика и стила си. Ще пишеш така, както си писал до сега, без никакво нагаждане и подражателство; ще пишеш по свой симеонрадевски маниер, на твоя симеонрадевски език.

Така Симеон Радев добавя към пенсията си един скромен месечен хонорар, а ние имаме щастливата възможност да се докоснем, макар и със закъснение от няколко десетилетия, до неговата мемоарна сага.

През 1992 г. излиза началната глава от замислените от него дипломатически спомени Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г. Първата катастрофа. Ще последват Това, което видях от Балканската война и Българската студентска колония в Женева (1898–1899).

В последните години Симеон Радев е с влошено зрение, което му пречи на сигурната стъпка. Годините са сложили вече и доста тежък отпечатък върху цялата фигура, но удивителната му памет е запазила свежестта си. Не се забелязва у него усилие да си припомни едно или друго име, един или друг наслов на книга. Тази жива и пъргава памет и бодра душевност го правят увлекателен събеседник.

Силният му дух, запазен докрай, имаше и две, бих казал, биологични опори: човекът в Симеон Радев не униваше, не беше черноглед – беше жизнерадостен, оптимист, – споделя синът му Траян Радев.

С годните Симеон Радев запазва и чувството си за хумор. Дори и в най-обикновен разговор големият българин има изненадващи хрумвания, които развеселяват събеседниците му.

Веднаж става дума за старостта. Някой пита: „Как се чувствате вие, г-н Радев, на тази възраст?“

Отговорът е както винаги лаконичен, мъдър и нелишен от хумор:

Много добре, защото на моята възраст мъжът се освобождава от две тегоби: амбициите и жените.

Завършвам с ясното съзнание, че има още много да се каже за автора на Строителите на съвременна България, за дипломата и човека на перото Симеон Радев. Защото той е един от онази плеяда творци, която в началото на ХХ век засиява на българския културен небосклон: учени, писатели, журналисти, художници, актьори, които със своето дарование родиха изумително творчество – положиха основите на културата на съвременна България.