club50plus.bg

Играя със децата запленена
От чудесата на мига вълшебен
Преобразявам се ту в клоун смешен,
Ту в дивна фея с усет безпогрешен.
Пътуваме към приказни градини
И танц превръща ни във балерини
Вали ни дъжд магически бонбонен
Потапяме се в океан балонен
И всичко е реално, цветно, живо
Вълнуващо, запълнено, игриво
Преливат обич, смях, мечти

Спомняте ли си какво е да поиграеш с дете и да откриеш, че за тях светът е приказка, в която няма невъзможни неща? Да се потопиш във вярата им, да погледнеш на живота през техния поглед, през който всяка малко нещо е вълшебно и чудесата се случват непрекъснато и навсякъде?

Дори в неверието си децата са истински вярващи! Дори в хитрините, белите, ината си, са искрени и откровеният им наивитет е покоряващ с простотата, която откриват във всичко и която следват разсъжденията им. Поразяваща е тяхната неосъзната мъдрост, скрита в тази простота и липса на сложни мисловни увъртания, така типични за нас възрастните.

Детството е начин на мислене и светоусещане, което за съжаление рядко запазваме за цял живот.
Да си едновременно и дете, и възрастен е дар, чрез който детето в теб е осъзнато избрана доброта, наивност и вяра в чудеса и приказки, а възрастният е по-човечен, по-земен, по-безграничен и пластичен.

А аз съм обречена да остана влюбена за цял живот. Влюбена в това, което правя! Влюбена в деня си, в активността си, в цялата цветност и наситеност на работата си. Не! Работа не е истинската дума.
Това не е работата ми, а е моя свят, моето вътре, аз самата, същността ми, призванието ми, дарбата ми... Това е моят живот – да играя с деца.

Понякога толкова тъжна и уморена съм посивяла деня си и не си представям, как след минути ще трябва да се усмихна и да запея, защото душата ми плаче и сърцето ми се е свило на топка в гърлото. Залепила с мъка дежурна усмивка, обръщам бавно и с мъка очи към влязлото момиченце. Ха! Пеперудка!

Гледаме се минутка изпитателно, но погледът ѝ вече ме е извадил от моите отчаяния и ме е потопил в нейния пъстър свят.

Питам „Ти коя си?" и какво мислите ми отговаря тя с неоспорима убедителност? „Аз съм пеперудката. Днес имам рожден ден и ще получа подаръци като за истинска пеперудена фея." 

Смееш ли да оспориш това, а? Дори не ми хрумва. Само продължавам да питам, вече напълно забравила тъгата си и превзета докрай от любопитството си: „А ти като си пеперудка, мама и тати те какви са и къде са?"

Следва бърз отговор без да се отдели и секунда за размисъл:

„Тати е също пеперуда като мен, а мама – лястовичка. Тя сега трябва да се погрижи за майките на гостите ми, да не се объркат къде сме, а тати урежда тортата ми на пеперуди, защото той знае точно как."

От тази секунда нататък и моят ден става пеперуден.
Имате ли изобщо представа какво е един истински пеперуден ден?!? Някога ще ви разкажа...

Ще ви кажа и за динозавъра, който вървеше след мен неотлъчно и възторжено крещеше:
„Заяяяяяяк, къде си?... Заяяяяяяк, виж ми тортата е куче, ама спокойно то не яде зайци... Заяяяяяяяяяк, искам ти да ме изпишкаш, щото мама не разбира нищо от динозаври..."

Освен всичко друго, играейки с децата се чувствам и особено скъпа в буквалния смисъл на думата. Случвало ли ви се е да ви питат колко струвате, а? Не за друго ами, за да ви купят. Изпаднах в истинско затруднение, когато Симона обяви:

„Палячке, не можеш да си тръгнеш. Ще накарам тати да те купи и да си останеш с мен, да те заведа у дома. У дома е много хубаво и не се притеснявай в моята стая има още едно легло. Имаме си и джакузи и ще правиш с мен сапунени балони вътре." Веднага след това успокоително обяснение последва силен вик:

„Татееееееееееееееееее, моля те купи ми палячката."

Това, което не ми липсва е приключения. Та нима ще забравя как с 20 деца размазахме 10 канти сладолед по телата си на плажа, след като бяхме построили от тях замъци. Или уникалното преживяване да се превърнем в истински сървайвъри насядали около огньовете. Индианските ми приключения, царските дворци, игрите на русалките на морското дъно, пиратите и острова на съкровищата и всички тези писукащи от удоволствие деца със светнали от възторг лица...

Всъщност истината е, че нищо не ми липсва. Факт безспорен е, че съм препълнена догоре от усмивки, обич, фантазия, мечти, музика, цветове и всичко останало добро и красиво, което в този свят може да се сътвори.

Понякога се замислям за времето, когато за малко бях станала съвсем истинска възрастна. Потрепервам. Помня, че тогава в един миг осъзнах, как с месеци не ми се е случвало да се разсмея от цялото си сърце, докато ми потекат сълзи. Уплаших се, че съм се разболяла и безвъзвратно изгубила момичето, което гонеха редовно от час заради необуздан смях.

И сега от време на време ми се случва някои или нещо да ме захвърли в света на безвъзвратно възрастните. И по навик и там се заигравам с цялото си възможно вживяване и отдаване, докато не се сблъскам болезнено с осъзнаването, че там игрите имат други правила, които на мен просто не ми харесват дори и да ги умея. Освен че не са ми удоволствени и удовлетворителни, не ме изкушават и наградите за победителите. Друг е въпроса, че при децата най-често всички са победители и за всички има награди.

Помолила съм хората около мен, които ме обичат, когато ме видят да забивам навътре в себе си и усетят, че изолирайки се за отдих и презареждане изтървам границата и задълбавам в празнотата на самовглеждането със силно изтегляне за косата или изблъскване да ме хвърлят отново в работата ми и да ме връщат към живота ми.

Та нали само така някога ще мога да напиша книжката с милиардите приключения, в които се забърквам ежедневно с нестихващото удоволствие, с което го правят Пипи, Емил от Льонеберя, Алиса, Мечо Пух, Карлсон и още много много мои сродни измислени и неизмислени герои, които не пропускам да си измисля сама, за да си сътворя мига.