Едно пътуване към видимата невидимост
Пътят, ако това тясно-криво-неравно-избушено-каменисто-глинено-пропаднало в причудливи виражи съоръжение може да се титолува с такова обобщение място, още с първия си километър-два ни отказва от услугите на форда. Той, милия е готов да се разпадне. Слизаме и крачим усърдно, всяка заета с мислите си. Дора е с над двайсет сантиметра по-висока от мене и съвсем естествено превзема разстоянията с голям, стабилен разкрач. Аз ситня на прилична дистанция, напъвам се да не разсъждавам, но да си налагам и положителни емоции, определено не ми се отдава кой знае колко.
Пътят се провира през гора, надвиснала призрачно над нас, а ужасяващо неравия друм под краката ни, дори със стабилните ниски обувки ни затруднява почти с всеки метър.
- На човек му трябва или катър или як джип за да превземе този терен – опитвам да подхвана разговор.
- А можеш ли да си представиш, че това е било единствения път през прохода Маказа. Той е свързвал Бяло море с Тракия и е част от античния път „Вия Игнасия"
Вдигам рамене. Тишината, безлюдието, безформено оцеждащите се петна от светлина през клоните на дърветата, ме подтискат. Трябва да съм се озъртала няколко пъти страхливо, защото Дора с надсмешка ме предупреждава:
- Сега ще преминем през село, което има само един жител. Останалите се преместили в „цивилизацията". А той, човека си има кошари и до сега живее тук, съвсем сам.
Наистина, покрай нас се виждат полуразрушени къщи, диво обрасли с зеленина. Когато ги отминаваме, леко въздъхвам.
- Доре, вървим повече от трийсет и пет минути...Няма ли?...
Иска ми се да кресна и се тръшна в прахоляка. Нито напред, нито назад се вижда нещо свястно. Само грозния, неравен друм, дървеляци скриващи небето, а подтискащата тишина направо звъни в ушите ми. „И кой дявол ми изпи акъла, че съм хукнала да спасявам приятелка!" – мислено се ругая.
Отведнъж дочувам шум от река.
Леко усилвам ход. Иска ми се да погледна през гъсто обрасналия ляв фланг.- Хич и не се мъчи да надзърташ! – забелязва ме Дора. – Реката е на около 600-700 метра в ниското. Ние всъщност вървим по билото на пропаст... Хайде Танче, стегни се, има само още двайсетина минути и...
Ужасно ми се приисква да и извия врата. "Ами ако е сбъркала пътя?" прогърмява в главата ми тъп въпрос. Още по-изневиделица до ушите ми достига шум. Пърпоренето на моторен двигател ми се струва като великите трели на „Одата на радостта" Покрай нас, обвит в облак прахоляк, изтопурква и отминава голф двойка. Стар, очукан, но с висок просвет от пътя до шасито автомобил. От отворения прозорец стърчат въдици.
- Блазе им... - боботя. – Щастливци...
Като отговор, Дора чувствително усилва темпото.
Около дванайсет без десет зърваме прословутия Дяволски мост. Той напомня на естествено продължение на скалите от двете страни на реката. Леко прегърбен в средата, а трите му крака образуват овални сводове, като този в средата е най-висок. Изящната му архитектура хармонично образува ниши над всеки крак, вероятно за отичане на придошлата пролетна вода.
- Представяш ли си, на петстотин години е, а не е ремонтиран нито веднъж! – моята приятелка гледа с блеснали очи.
Самата аз, решавам да премина по моста. Изглежда ми много антично. Направен е от припаснати един към друг камъни, а по края завършва с много ниски перила. Гледката от него към реката е зашеметяваща. Огромни, бели овални камънаци са разхвърляни отстрани покрай коритото на водната просека. Явно Арда никак не се е шегувала, някога е била буйна, громоляща и страховита стихия, за да успее и подреди в шпалир тези внушителни като размер камени късове.
- Чеде, бързо! Идвай с мен. Ще пропуснеш това за което сме дошли! – Дора се е устремила към малък насип със ситен пясък на около 30-40 метра в подножието на моста.
Когато я настигам и се обръщам, моста се е възвисил насреща ни гордо и безмълвно.
- Загледай се Танюш, сега е момента! Света на природата и света на човешката психика са две паралелни измерения и подобно на две огледала те се отразяват едно в друго. Гледай внимателно!...
Думите и ми звучат отвеяно, но точно в момента стрелките от часовника се препокриват в дванайсет на обяд и отражението от сянката на моста се слива с истинския мост. Гледката ме зашеметява дотолкова, че съвсем спонтанно възкликвам:
- Е-е-ей!...
Изумително красиво-о-о! -
соча симетричните окръжности.- Разбра ли, как нещо може и да е материално и да го няма?... И да е видимо и да не се вижда? – приятелката ми е изпаднала в еуфория.
Успявам само да кимна и не мигам от страх да не пропусна пейзажа. В средата, краката на моста с отражението си са образували голяма окръжност, а от двете страни две симетрично по-малки. В центъра на голямата окръжност има едра, грубо оформена скала. Тази скала също е проточила сянка вертикално надолу и... дали от взирането, или от внушение – скалата ведно с отражението наподобява образ. И този образ строго се взира в мен, а двете извити дъги нагоре от челото удивително представят... лика на Рогатия!
Дора изважда малката икона, гали я нежно и я слага на земята. Разгръща белия цвят на цинията, който съм увила в фолио, за да го запазя. После полека пуска цветето върху огледалната повърхност на реката. Бялото стръкче се завърта и кротко поема по течението. В двата плика слага малки листи, единия прибира в джоба, другия пуска след цветето. Преди да го стори, кръгообразно надрасква капачето на плика с восък.
- Миличка, - гледа ме право в очите – миналата седмица загубих и втория от родителите си. Починаха през няколко месеца... А на мене ми се стори, сякаш е през няколко часа. – замълчава и отвръща глава към моста. – В определен момент външния свят ни изпраща някакви подсказки.За да ги разберем не ни трябва разум, трябва ни интуиция... Разбираш ли ме?
- Искаш да кажеш, че Дяволският мост е красноречив символ и тук не е необходимо да търсим рационални обяснения?
- Горе-долу... е така. – тя въздъхва и отведнъж сменя темата – Знаеш ли, под най-високия свод има гравиран хексакон, който изследователите наричат „Печата на Соломон". Да се чудиш на майстора откъде му е дошло на ум да го вгради. Бил е млад и е местно момче, уста Димитър от село Неделино...
- Мене ако питаш, бил си е майстор и половина! – клатя глава и зяпам моста. От всичките причудливи отражения няма и помен.
- Искаш ли да хапнем? – Дора ми сочи към туристически навес непосредствено до моста. Там има стабилна маса и пейки, дори камина.
- И питаш! – грейвам в съгласие.
...След няколко дни когато имах свободно време, прехвърляйки от фотоапарата в компютъра снимките отприключението Дяволски мост, изпитах странни усещания. Повечето фотоси бяха чудесни. Калдъръма на моста, колосалните камъни около бреговете на реката, но... "Какъв е този странен ракурс от който съм снимала самия мост?", вдигам учудено вежди. Странно... Образа-отражение не съм запечатала освен в съзнанието си, но пък какво ме е накарало така да изкривя ръката си и снимам моста под ъгъл?...
Леко ми става топло, не точно... Като да е хладно... сякаш от нечий дъх навярно?..."Ами-и, ако посетите Дяволският мост някога, бихте ме разбрали по темата за възприятията", убеждавам невидим слушател.
Моята приятелка Дора беше доволна от пътуването. Заяви, че е получила каквото е очаквала.
Колкото до мен – тя го изрази най-точно още в началото – просто имам голямо, абстрактно мислене, какво друго?
Н.Тодорова написа:
Преди повече от 11 години
Много увлекателно,приятно,с мистичен привкус:)С удоволствие бих чела и други "неща"на авторката...а рядко чета вече...
Придаде смисъл и хубаво настроение на неделната ми почивка:)!