club50plus.bg

Възрожденска Елена - природа и история, вплетени в едно

Пътувайки за град Елена установявам колко уютно се е сгушило селището на завет в диплите на Балкана. А се пътува с километри през горски масиви за да се озовеш във вечната, възрожденска Елена. Малък, спретнат, чист град, с отзивчиви към туристите жители. Сякаш годините са се размили една в друга, но веригата на времето не е прекъсната нито за миг, защото тук има какво да се види.

Архитектурния комплекс от Даскалоливницата, „Камбуровият хан" и вкопаната църква „Св. Никола" са разположени зад масивни дувари, в двор с плочници, каменна чешма и градина.
С изключение на първи януари, триста шестдесет и четири дни в годината обучени екскурзоводи търпеливо разказват и отговарят на въпроси от посетители. Моята група попада на младо, напето момче.
- Прочутата Даскалоливница – разказва той – има три помещения, с две музейни сбирки, запазени са документи и някой учебни помагала. – очите на ескурзовода са дълбоки и сини, напомнят ми нещо? – Самите ученици са били разделени в две одаи, на малки и по-големи. Третата стая била за учителите, географските карти, глобуса и книгите. Пишели са върху съндъче с пясък. Или върху крушова дъска са леели восък и докато е още топъл, с пръчица изписвали букви. За съжаление няма данни дали е имало чинове, столове, маси...Нашите прадеди не обичали много да се изтъкват и говорят за себе си.
Загледала съм се в къщата, която знае всеки българин.

Самото  име „Даскалоливница" е измислено специално за нея, от нейният възпитаник Петко Р. Славейков. Те е първото ни класно школо. Самата сграда е изградена в познатия ни възрожденски стил, двукатна, с дървено стълбище и чардак отпред, потъмняла с годините, но достолепно и някак строго от тъмния си цват е изправена досами портите.
Отсреща, минавайки покрай чешмата през двора, е прочутия „Камбуров хан". Голяма за времето си правоъгълна сграда е прекрасно съхранена от родолюбивите поколения.
Насочвам фотоапарата към хана. Неговият вход е живописно опасан с няколко реставрирани каруци, а отвред заничат съндъци с цветя. „Сигурно и в годините, когато е приютявал гостите си така е изглеждал, размишлавам на ум. С разпрегнати каруци пред входа, с щъкащи хора, стока и олелия. Наистина като да е спряло времето, оставяйки всичко и завинаги по местата му, изумено допълвам."

Със завист от непреходността на видяното се обръщам да застигна синеокия гид и групата скупчена отново около него. Те са пред вкопаната църква „Св. Никола".
- ... Построена през 16в. , но опожарена от кърджалии до основи. През 1800г. тя е възстановена напълно само за четиридесет дни тайно, с доброволен труд и без позволение от турските власти. Рисунките и са от местни зографи и са обявени за национално-историческо богатство. Иконостасът, шедьовър на дърворезбата, не отстъпва по изящество на фрезките – сините очи на момчето греят убедително.
Стоя смирено по средата на храма. Гледам стенописите направени по ортодоксален метод. Те са един до друг, през стените, по целия таван и греят в ярки цветове, липсват нюанси. Но пък са внушаващи респект с прямотата на изказа.
До олтара има хубаво, черно пияно. Лъскаво, прилежно затворено. Соча го на момчето.
- А това?... Какво общо има християнството и църквата с този музикален инструмент?
Сините очи разливат благост.
- Църквата притежава не вероятна акустика. И понеже е храм, но със статут на музей се използва и за звукозаписи. Имаме издадена дори плоча! – гордо завършва отговора.

Един през друг всички се вслушваме в гласовете си, които храма преобразува в дълбоки, басови трели!
Когато всички се изнизват през вратата да излязат, аз отново съм прехласната. Храма се заключва със специален механизам и педестсантиметров кован ключ. Разбира се, добрият ни водач, търпеливо ми помага да снимам ключа. После се усмихва и ме подканя:
- Хайде сега да ви заведа до гордостта на еленчани – Часовниковота кула. Не е далеч от тук. Трябва да минем само калдаръменото площадче и сме там. Тя е изградена от наш, еленски майстор през 1812г , а самият часовник и камбаната са купени от Фейзи ага, ей така дал пари турчина „за хайр"! Зер той се чувствал не по-малко местен граждани от тукашните балканджии.
Любопитното е, че мястото на кулата е изключително сполучливо избрано, за да се чува и вижда от всяка точка на града.
Цялата група усърдно запечатва на снимки освен вкопаната и извисяващата се до нея „по-съвременна", строена през 18в. Църква „Успение Богородично". Срещу нея е Гуневата къща, не по-малко достойна за фотос.
Самата аз се поромъквам по-близо до екскурзовада. Изкушена съм още малко да попия от знанията, които той щедро споделя.
- Непременно идете и до къщата-музей на Иларион Макариополски, един от най-видните ни борци за църковна независимост. В същата къща е роден и брат му – Никола Михайловски, а той е баща на автора на българския химн „Върви народе възродени..." - Стоян Михайловски.
Цялата съм се потопила в синия пожар извиращ от очите на разпалено обясняващият ни гид. Изведнъж се присещам на кого ми напомня. Великият Дякон Левски така заразително е говорел за Отечеството, за хората в него, за делата им... Той, Апостола, е имал точно такъв бездънно син взор, разказват познавалите го. И умеел да убеждава и води и вярващи и неверници.
- Извинявай, че те прекъсвам... – момчето тъкмо обяснава за специфичния градеж на петте Разсуканови къщи –  Може ли да попитам нещо?... – става ми леко не удобно от неуместното вмешателство. Момчето няма бадж с име, всъщност не ме интересува как се казва! Но въпроса ми напира за отговор – Ти-и... ти от Елена ли си родом? – все пак довършвам.
- Разбира се! – стрелват ме учудено сините очи.
- И аз така предположих. Съхранил си духа на балканджиите и тяхната буйна гордост от родното. Удоволствие е човек да те слуша! – леко се покланям и се заемам да действам с фотоапарата. В никакъв случай не бих искала да поставям възрожденския дух на ескурзовода в неудобното положение на излишни превъзнасяния.
Часа е един. Групата се настанява в градината-чардак на малък ресторант до пазара, за да установим, че освен гостоприемни еленчани са и майстори-готвачи. Агнешката чорбица с току-що приготваните пърленки на сач и мезето от еленски бут, приготвян само по тези места в Родината, поради специфичният климат, са истинско угощение за всеки българин.

Блаженно примижвайки от пролетното слънце и пълния стомах отвеяно дочувам, че всички непременно трябвало да идем и до Христовският водопад, за да бъдело пътешествието ни пълноцено завършено. Водопадът се намирал само на няколко километра от близко село. За целта трябва да стигнем до Руховци, да паркираме в покрайнините на селото и вървейки пеша не повече от 10-15 минути стигаме река Мийковци където е водопада.
Час по-късно съзерцавайки фееричните пръски на водата, спускаща се от не много високо, 9 -10метра, усещам всяка клетка в мен да вибрира и се наслаждава. Водните пръски са като дантела изваяни от сръчни, майсторски ръце, въздуха трепти от чистота, а нежните слънчеви лъчи ме обгръщат замайващо-гальовно-упоително-възхитително-неповторимо.

 
„Почти всеки град в България има парк в него или околноста... Но само в няколко от тези паркове обаче си има и феерично-кокетен водопад като допълнение, разсъждавам отнесено. Ами така си е – на добрите родолюбци им се полага и чист град и хубави хора и ... природа като от приказките, довършвам мисълта."
Бихте могли веднага да се убедите във всичко което ви споделих. Те в там само гости чакат.
Разказа ми за възрожденската Елена и леснодостъпния, но пък впечатляващо красив Христовски водопад е истината... и само истината!
Вижте, за гордите балканджии друго не може!

.........

с автора, Таня Георгиева, може да се свържете на e-mail [email protected]