Пътешествие из екзотиката на спомените

Африка е песен за душата ми. Спомените от миналото ме топлят и прегръщат. Една невероятна любов изживях с Африка – имаше игри, песни, стихове, слънце и романтика. Никъде няма по-красиви залези… Магията на нощта е тъжна песен за изгубеното щастие. Вслушвам се и почти ги чувам – зовът на безкрайната савана, свободата на джунглата – строга, но справедлива, дивата природа, която ме беляза завинаги. Обичам те! Най-хубавите години от краткия си земен път прекарах в обятията ти. Бях безумно щастлива. И се чувствах обичана, закриляна. Топлината, с която ме дари и до ден днешен тлее някъде дълбоко в мен, макар че вече осиротях без песента ти.

Спомням си красотата ти – необятната, непокорната, нежната

Когато видя филм за Африка се приковавам пред екрана, притихвам и в мислите си пак съм там – в полята, сред слънчевите земи на моята първа и последна любов... И тази песен – бавна, ужасно тъжна и необяснима звучи някъде из дълбините на душата ми. Липсваш ми! Не мога да свикна с другата реалност. Да, опитвам се да се адаптирам, старая се да свикна и да те превърна в мил спомен. До поредното изригване. Всичко може да отключи спомена за теб и песента да забучи в ушите ми, като барабаните на нощна Африка. Да удря до полуда. Колкото повече остарявам, толкова повече се връщам в детството си на яркото слънце, безкрайната свобода и безвремието.

Там се срещнах с вечността

Там опознах любовта. Там прегръщах щастието всеки ден. Една съдба ме отведе там и не исках никога повече да те напускам. Знаех, че няма да мога да живея без теб. Дори да съм някъде на завет мислите ми, душата ми винаги ще копнеят за Африка. Пристрастена съм към теб, като силен наркотик. Глътката палмово вино, която вкусих там и до днес тръпне по устните ми... Понякога изгаря от безсилие. Ти ме прие с отворени обятия. Даде ми всичко и не поиска нищо в замяна. Стигаше ти усмивката, което не слизаше от лицето ми.

Не можеш да видиш Африка, да живееш там и да не я заобичаш завинаги. Всяко друго място след нея е като бледо копие на радостта, щедростта, добротата и любовта, които се изливат като летен дъжд от африканското небе – мощен, пречистващ, бурен, а след него – тишина, покой и дъгата на вечността. Мирише на зелено, синьо е небето след бурята, тихо е след трясъците на развилнелите се бесове.

Друга Вселена

Седях притихнала до прозореца и попивах с всички сетива картината на рая. За да остане в мен, запечатана завинаги в спомените ми и да ме закриля, когато реалността ме напада за пореден път. Веднъж вече бях допусната в рая и пак ще се върна там – може би не в този живот. Но мястото ми е там – сред истинските чувства, цветната градина на споделената любов и песните за една незабравена емоция. Знаеш, че ще се върна. Дори и само в сънищата ми засега. Разбираш, че нищо не може да ни раздели. Такава любов не се забравя, не се преживява. След нея си като пометен от ураган, изхвърлен на брега при лешоядите и неспособен да се изправиш гордо и да продължиш напред. Сломен си. Нещо ти липсва. Нещо в теб е безвъзвратно изчезнало. Не ти се пее. Не ти се смее. Живуркаш ден за ден и се молиш за милост. Молиш се боговете да не са те забравили, да ти дават сили да продължиш напред, за да раздаваш късчета любов на света. Понеже имаш толкова много любов. А когато свърши любовта- ще се върна при теб. Няма как да не се върна, мила моя Африка! Просто защото при теб оставих сърцето си. Завинаги.