club50plus.bg

Жени варят ракия на казана

Напечено, невярно време стана –
мъжете мрат инфарктни и инсултни.
Жени варят ракия на казана
с надежда някой ден да бъдат чути –
сам Господ или втори ранг светия
едно око да хвърли в битието,
през църкви, синагоги и джамии,
през времето, назаем сякаш взето –
да дойде и да седне на софрата ,
където всъщност няма нищо ново.

Мъжете мрат със спомен за войната,
а уж е мирно, не дрънчат окови.
Вдовици и жени на гурбетчии –
едни за помен, други – да посрещат –
по тъмни доби майсторят ракии
и нощите припукват като пещи.
И все така – цедят се тънки капки –
последни новини, махленски клюки.
Жените чакат. Дъвчат сухи хапки.
Сами варят ракиите си люти.
Казанът ври. Като във ад. До дупка.
Изцежда им последната надежда.
Едва ли Господ ще припари тука -
нарочил ги е дяволът изглежда.
Но те кладат казана под носа му,
осъмнали ни живи, ни умрели.
И после тръгват, метнали на рамо
вината, че до тук са оцелели.

 

Изречено на маса

Омръзна ми, щом падне лепкав мрак
и истината тръгне чисто гола -
под масата да ме задяват с крак,
а всъщност да ми стъпват по мазола.
И казвам си, че щом се разбере,
по тъмно греховете щом засветят,
от нервите си ще сплета въже,
но пак ще скоча в новите си дрехи,
ще вея вяра с дъх на нафталин,
но нито безнадеждна, ни унила,
ще се помоля, ще река: – Амин!
И може би: – Да дава Господ сила!
И може би: – Да ме прощава Той,
че всеки ден съзнателно прескачам,
разтеглена в безкраен ляв завой,
незначещите нищо пътни знаци.
Предимството на късичките дни
е именно в това, че вече свършват -
в отбивка глуха времето мълчи
и чака точно аз да го потърся.
Да впрегна ветровете на бос крак,
обувките на кръстопът събула,
оставила сред лепкавия мрак,
онази маса – кръгла като нула.

 

Днес вятърът е тих като въздишка

Тъй както даде Бог да остарея,
с високо кръвно, с нерви и артрити,
и недвусмислено да побелея –
от черни мисли, с бял конец зашити,
какво да чакам? Минах първа младост,
в побъркан сън, запретнала ръкави,
бълнувам първо либе – първа радост,
измъквам те от лепкава забрава...
Той, Господ, е високо, но ме вижда
в едно кьоше на късичкото време –
усуква ме, притиска ме, зазижда...
Не стига въздух, но си търся стреме
да яхна сто илюзии от вятър,
но вятърът е тих като въздишка,
а в пазвата ми сякаш е излята
горчилка – триста стиха да напиша.
И само нощем, хлопнала вратата,
преглъщам вкус на хляб, на сол и вино...
На малкия си пръст въртя земята,
завива ми се свят, но те намирам.
Обръщам планините и горите,
долитам като луд фантом и сянка,
с последни нерви, кръвно и артрити –
на пръсти покрай кротката ти дрямка
минавам да ти сложа хляб и вино.
Защо ме гледаш някак си намръщен?
Поне докато този сън отмине,
през ум не ми минава да се връщам.

 

Новата любов

Нова като нова дрешка
върху грешното ми тяло,
с цвят на пролетна череша,
нацъфтяла в лудо-бяло,
върху спомена за зима,
още свит между ребрата –
някаква любов без име
ми наметна рамената.
Пълна като лунна пита,
чиста като детска съвест –
тя дойде и не поиска
да упреква и да съди.
В миналото не нагази –
(мъдра е, не е от вчера).
Не размаха пръст, не каза:
Искам мера според мера!
Не поиска даже нищо
и не сложи на кантара
нито думи, нито мисли,
нито грешките ми стари.
Сякаш бе дошла начисто,
сякаш, че съм първа младост.
Пръсна семе, цвят разлисти,
там, където още пари,
там, където ме вършаха –
сякаш дишах за последно
и зелена ме обраха.
А пък аз сега прогледнах,
че съм вътре с двата крака –
сякаш гръм над мене падна.
Но добре, че я дочаках –
даже да е ден до пладне.

 

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]