club50plus.bg

Като чаршия

Показах ти се – сякаш съм чаршия,
вилня по мен надълго и широко.
Залиса се – то беше шарения,
то беше чудо – празник за окото!

Разголих се до кост в невярно време,
треперих посред зима като свраче.
Ти ходеше и гледаше по мене,
поспря за малко. После ме прекрачи.

Отворих се – сергия до сергия,
и светех из ръцете ти – дрънкулка,
а ти до мен една пишман килия
със сетен дъх гради на пресекулки.

В един неделен ден, подир градежа –
дали видяха, чуха и разбраха,
продадох ти от паячета мрежа,
а ти си скри халката под тезгяха.

И в твоята килия стана тясно,
а аз припявам все: – Вземи ме, бачо! –
макар че като бял ден ми е ясно,
че диря няма, куче дето влачи.

Че ставам като гьол на калдъръма –
ще ме прегазиш – мокър до колене,
но няма страшно – даже да потънеш.
Ако отминеш – дявол да ме вземе.

 

Лозе

...хем го садила – хем му плакала...

Садих го цял живот и го обирах
със всичката му лудост и с белите.
Морето е далеч, но сол събирах
на живо и умряло от устите.
Преглъщах си сълзите – да не капнат –
какво че мъж из къщи не свъртяхме.
Кой беше жив – спомина се внезапно.
Погребахме ги. Виното наляхме.
Дере ми още сушата в очите,
но аз съм като жилавите пръчки –
и хем садя – хем няма ги сълзите.
Лозите, състарени, с тъмни бръчки
го чакат още. Аз не чакам нищо.
Какво ти първо либе?! – пълна лудост!
Ръжда от веки е разяла всичко.
Не случих брат да имам и без друго.
Но виното ще стане! Зрее вечност
в утробата на дъбовите бъчви.
И после ще го плисна като нежност –
не ми се свиди и не ми е мъчно.
Последния си залез ще зачеркна
пак там – между началото и края
на оня дълъг ред. И ще почерпя,
преди да отпътувам. За към рая.

 

Молитва

Не те намерих, Господи, в небето –
завръщам се сама след всеки полет.
Дали не си зад прашните пердета,
съвсем до мен? За всяка луда пролет
помолих те за прошка. Ти къде си?
Ела нощес, ела на чаша вино,
че нощите са непосилно тесни
от праведност, скрепена с твойто име.
Ела да скърпиш тялото с душата,
изправени на нож откак съм жива,
с целувка спри на дявола ръката
за дяволската жажда да ме има.
Ела и дай ми сили да измия
ръцете на поредната измяна
и после от страха си да се скрия
в тъмницата на сто самозабрани.
Ела на гости, Господи, в съня ми –
там всеки със съмнение наднича.
А после с мен ще прекосиш деня ми –
очовечен, какъвто те обичам.

 

Еднопосочно

Еднопосочно ще вървя,
дори светът да се обърне.
Аз две и двеста разпилях,
на сладост и на сол обръгнах.
Да сея, без да жъна, свикнах,
живях без признак на живот.
Кога ли Господ ще ме викне
да плащам сметки като поп...
Но ще му кажа: Боже, виж! –
замесих пръст, дъжда изплаках
в последна дупка на каиш
душата си скопчах, но чакам
в оная, цъфналата ръж –
дори на оня свят да никне,
щом път ми отреди веднъж –
ще ида – само да ме викне!
Помагай, Боже, да вървя –
от днес за утре, ако скътвам
надежда, вяра и инат,
все някой ден ще свърши пътят.
А той, ако се умори –
ще ме боли – ти знаеш колко.
Тогава, Боже, ми прати
за цяр една по-силна болка.

 

Едва ли ще зажалиш

Едва ли ще зажалиш някой ден –
дори на сън не си го и помислям!
Ракия няма – ако питаш мен,
а виното – не знам дали не вкисна.
Додето все те чаках с оня кон
през портите високи да прескочиш,
звездите от небесния балкон
размърдали се бяха като кошер.
В оная нощ, когато не дойде,
и твоят шарколия се обърка
бях дръпнала ръждивото резе,
щом старците заспаха, като мръкна.
А мракът беше – да го режеш с нож
и би погълнал жадно всяко чудо,
и виното кипеше в нея нощ,
и помня, че те исках до полуда.
Днес тате си мълчи, а мама – тя
все още се надява да наминеш,
но огънят в очите ми изтля
и пепел – със лопата да я ринеш.
Недей да жалиш, даже някой ден
от жажда и чепикът да те стяга.
Ракия няма. Ако питаш мен –
отивай си. И шапка на тояга.

 

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]